По-добре мъртви

55.

– Той няма да дойде – заяви Фентън. Отново.

Тя изрече тези думи за пръв път, когато ме посрещна на малкото летище, разположено на един час път от Лос Гемелос.

Повтори ги, след като се настани зад волана на кадилака на доктор Холиър.

Потрети ги, докато огромната кола се поклащаше като лодка по дългите прави участъци на шосето, което водеше към града.

Изрече ги отново, докато паркираше пред къщата.

Изрече ги, докато крачеше в тунела.

Изрече ги, докато проверяваше дали парите и наркотиците са още там.

Изрече ги, когато потвърдихме, че последната димна бомба е изнесена от работилницата на Майкъл.

Изрече ги, когато седнахме на земята и се облегнахме на стената на физкултурния салон на старото училище.

И всеки път отговарях по един и същ начин.

– Ще дойде.

– Откъде знаеш?

– Ще дойде, защото няма избор. Планът му се провали. Това означава, че не може да остане в Съединените щати. Не може да се върне в Бейрут. Издирват го по цял свят. Налага се да мине в нелегалност. До края на живота си. А за целта се нуждае от всеки цент, до който успее да се докопа. От всяка по-значима ценност, която може да продаде.

– Ами ако федералните агенти са го спипали вече? Все пак той се опита да взриви ЦАТВУ. Бюрото ще иска да го хване на всяка цена.

– Разбира се, че Бюрото ще иска да го залови. Но федералните не знаят къде да го търсят.

– Не им ли каза?

Замълчах.

– Чудесно! Браво на теб! Ами ако федералните го открият сами? Или ако предположенията ти се окажат грешни? Ако планът му не се е провалил?

– Тогава няма да дойде.

Фентън ме смушка в ребрата, след което двамата се разположихме по-удобно и зачакахме.

……

Наближаваше седем вечерта. Бяха изминали дванайсет часа, откакто телефонът ме бе събудил. И шест часа, откакто се бях качил в камиона бомба. Слънцето се спускаше ниско над хоризонта. Лъчите му озаряваха в оранжево или розово всичко, до което се докосваха. Гледката бе великолепна. Ако можехме да ѝ се насладим само веднъж на сто години, тълпи от хора щяха да се стичат тук, за да не я пропуснат. След което дълго щяха да обсъждат видяното. Цветовете се променяха всяка минута. Сенките се издължаваха и се местеха. Небето смени цвета си за последен път и започна да посивява. Появиха се две ярки светлини. Разположени ниско над земята. Те заподскачаха в далечината. Но ставаха все по-големи. Приближаваха.

Фарове.

Двамата с Фентън влязохме в трапезарията. Оставихме вратите съвсем леко отворени. И надзърнахме през тях. Изминаха пет минути. Десет. Тогава високите прозорци грейнаха като гигантски огледала. След което отново потъмняха. Външната врата се отвори. Влезе Мансур. Дендонкър го следваше по петите. Те тръгнаха право към алуминиевите контейнери. Онези, които бяха пълни с пари и хапчета.

Фентън излезе първа от прикритието ни. В ръцете си държеше едно от пленените узита. Тя го насочи към гърдите на Дендонкър.

– Ти! Иди до стената! Вдигни ръце!

Дендонкър не се поколеба. Той беше умен човек и направи точно каквото се искаше от него.

Пристъпих към Мансур. Той се ухили, протегна ръка и ме подкани да се приближа още.

– Не е нужно да го правиш – казах му аз. – Знаеш, че ще изгубиш. Изчакай в колата. Шефът ти ще дойде, когато приключим разговора. Стига да е в състояние да върви сам.

Мансур протегна двете си ръце високо над главата, след което ги свали бавно, описвайки широк кръг. Пръстите му сочеха напред, сякаш следваше странен ритуал от бойно изкуство. Нищо чудно движенията му да символизираха нещо. Или пък целта им бе да ме впечатлят. Или сплашат. Каквото и да означаваха те, реших, че няма смисъл да го чакам да завърши, втурнах се напред и го изритах в дясното коляно. Злобно. Достатъчно силно, за да счупя капачката на повечето хора. Той изсумтя и замахна към главата ми. Наведох се под крошето му и стоварих юмрук в единия му бъбрек. Другият ми юмрук се насочи към брадичката му. Вложих всичките си сили в този удар. Дори се надигнах на пръсти в точния момент. Ако срещу себе си имах нормален противник, двубоят щеше да приключи. И това наистина за малко да стане. Мансур се олюля на пети. Вратът му изпука, извит силно назад. Той започна да пада. Ако се беше стоварил на земята, с него щеше да бъде свършено. Нямаше да му позволя да се изправи отново. Но стената го спаси. По-точно, шведската стена, монтирана във физкултурния салон. Гърбът на Мансур се стовари върху средата на участък от нея с размери три на два метра. А той бе достатъчно еластичен. Напречните греди омекотиха удара. Позволиха на врага ми да остане на крака. Той залитна напред. Напречните греди се измъкнаха от гнездата си и застанаха перпендикулярно на стената.

Мансур вдигна ръце в знак на поражение.

– Добре. Ти печелиш. Предавам се.

И пристъпи към мен. Краката едва го държаха. Дишането му бе накъсано. Той направи още една бавна крачка. А после бърза. Ръцете му бяха свити в юмруци. Десният полетя към лицето ми. Отклоних удара и отскочих встрани. Но Мансур точно това чакаше. Вече бе замахнал с лявата си ръка. Видях удара прекалено късно. Извърнах се и той попадна в рамото ми. Имах чувството, че ме е блъснал влак. Мансур замахна с дясната си ръка. Стъпих здраво с опорния си крак. Завъртях се в противоположната посока. Вдигнах ръка. И забих лакът в слепоочието му. Това бе удар, който би разцепил черепа на повечето хора. Мансур отвори уста. Ръцете му се отпуснаха отстрани на тялото. Смених посоката и стоварих юмрук в другото му слепоочие. Противникът ми залитна настрани. Коленете му омекнаха. Този път наистина. Това бе шансът, който очаквах. И нямах намерение да го пропилея. Този път нямаше кой да се намеси. Мансур се олюля назад. С лявата си ръка нанесох три бързи удара в лицето му. Десният ми юмрук се заби в корема му. Мансур се сви. Изправих го с коляно в лицето. Той залитна още по-силно назад. Последвах го и стоварих ръба на дясната си длан в брадичката му. Главата му се удари в стената. Краката му се подгънаха. Той падна на колене. Остана така за миг и преди да падне сам, аз го изритах в главата с левия си крак. Мансур се завъртя и се просна по лице на пода, като разпери ръце и заби нос в основата на шведската стена. Бях сигурен, че с него е свършено. Но човек не бива да приема подобни неща за даденост. Пристъпих към него. И стоварих крак в основата на черепа му. Чух как гръбначните му прешлени изпукват. Да, чух го съвсем ясно.