По-добре мъртви

33.

– Няма да стане – заяви Соня. – Няма да успееш да влезеш. Ще ти трябва транспондер. Знам го, защото Майкъл имаше такъв. Забрави го един ден и това му донесе куп неприятности. Защото там няма ключалка. Няма електронна клавиатура. Единствената алтернатива е интеркомът. Трябва да помолиш някого да ти отвори вратата. Мислиш ли, че ще го направят?

– А ти мислиш ли, че ще чакам разрешение?

……

Оставих Соня да наблюдава задната част на къщата и тръгнах пеша по улицата към огромния кемпер. Качих се в шевролета и потеглих на запад.

Сградата, в която се помещаваше компанията на Дендонкър, бе напълно самостоятелна, разположена в края на дълга, права улица, точно както я бе описал Уолуърк. Тя имаше формата на най-обикновен квадрат. Стоманена конструкция. Тухлен пълнеж. Плосък покрив. Семпло и функционално. Евтино строителство. Евтина поддръжка. Типична сграда за бизнес парковете из цялата страна. Отпред имаше паркинг с двайсет места. Нито едно от тях не бе заето, зад прозорците не се виждаше движение. Нищо не предполагаше, че сградата е собственост на убиец. Че е център на контрабандна мрежа. Или че е лаборатория за изготвяне на бомби. Една-единствена табела встрани от главния вход приветстваше посетителите с ДОБРЕ ДОШЛИ В "СКАЙ ПАЙ". От другата страна на входа се мъдреше изображението на самолет, излязъл сякаш от анимационен филм. Той имаше очи на мястото на прозорците на пилотската кабина и широка усмивка на носа, а едното му крило докосваше широко издутия му фюзелаж.

Спрях пред портала, който представляваше две плъзгащи се секции от оградата, която заобикаляше имота. Самата тя бе от телена мрежа, висока шест метра. Телта бе доста дебела. Металните стълбове изглеждаха стабилни. И вкопани дълбоко, сравнително близо един до друг. Но това бе всичко – единична външна ограда и нищо повече. Без вътрешни заграждения, които да осигурят по-добра охрана на периметъра. Но това бе разбираемо. Тук идваха здравни инспектори. Клиенти. Някой можеше да потърси в интернет изображение на местността, както бе направил Уолуърк. Ако Дендонкър не искаше да привлича излишно внимание, не можеше да си позволи да укрепи мястото като Форт Нокс.

Свалих прозореца си. Бях спрял до метален стълб, боядисан в бяло. Върху него бяха монтирани четири кутии. Две се намираха на нивото на лицето ми, както седях зад волана. Другите две бяха разположени по-високо. Те явно бяха предназначени за шофьори на камиони. Всеки чифт бе идентичен с другия. Първо имаше интерком с бутон за повикване и високоговорител зад метална решетка. Следваше панел с размерите на клавиатура, но без бутони. Най-обикновен бял правоъгълник. Вероятно част от транспондера. Нямаше от какво да се притеснявам.

Пресегнах се и задействах интеркома. Не очаквах да отворят вратата и да ме пуснат вътре. Не очаквах дори да получа отговор. Не че ми трябваше… Това, което очаквах да се случи, се случи. И то мигновено. Камерата, монтирана върху стълб, издигнат от другата страна на оградата, се завъртя право към мен. Вперих поглед в обектива и натиснах бутона още веднъж.

– Тук съм – казах аз. – Елате и ме хванете.

Отправих подканващ жест към камерата, за да съм сигурен, че ще разберат правилно посланието ми. После включих на задна, изминах десетина метра и направих обратен завой. Съмнявах се, че в тази сграда ще открия каквото и да било инкриминиращо. Или улики, които да разкрият останалите места, от които действа Дендонкър. Но през годините, прекарани във военната полиция, се научих никога да не подценявам глупостта. И никога да не изключвам късмета. Войник, избягал от базата, се криеше под леглото в дома на своята приятелка. Изчезнало оръжие се озоваваше в багажника на личния автомобил на крадеца. Освен това аз, така или иначе, бях тук. Предположих, че поне ще създам още един проблем, над който Дендонкър да си блъска главата.

Изравних задницата на колата със средата на портала. Включих на задна и натиснах газта до ламарината. Сблъсъкът откъсна и двете крила от релсите им, но шевролетът не усети почти нищо. Разбрах защо ченгетата харесваха толкова много този модел. Продължих към вътрешния двор. Минах покрай две редици паркирани автомобили. Намалих, за да се уверя, че не съм се отклонил от целта. После ускорих отново и насочих колата към главния вход на сградата.

Шевролетът се заби право в него. Ударих спирачките и включих на първа. Потеглих напред. Спрях. Излязох от колата и се ослушах. Цареше тишина. Прецених, че е малко вероятно сградата да е свързана с местното полицейско управление. Малко вероятно, но все пак не и невъзможно. Реших да действам бързо и да се ослушвам за сирени.

Започнах от офиса. Там заварих бюра, наредени покрай три от стените. На всяко имаше компютър. Всичките бяха изключени. Бюрата разполагаха с контейнери с чекмеджета, а едно от тях и с по-голям шкаф за папки. Всичките бяха заключени, затова взех два кламера. Изправих ги. Пъхнах ги в ключалката на най-близкото бюро. Прокарах единия напред-назад в ключалката, докато напипам щифтчетата и ги задействам. Използвах другия, за да притисна цилиндъра. Завъртях. И отворих чекмеджето. Вътре открих най-обикновени неща. Ценоразписи. Фактури. Банкови документи. Прелистих ги и нещо привлече погледа ми. Датите. Нямаше нито един документ, който да е по-стар от три седмици.

От полицията нямаше и следа. От хората на Дендонкър също. Засега.

Предният ляв ъгъл на сградата бе зает от товарна рампа с ролетна врата. И платформа, до която да спират камионите. Плюс метални маси, подредени покрай три от стените. Вероятно за проверка на доставките. Компанията за кетъринг се нуждаеше от най-различни продукти, от които да приготвя своите менюта. И доколкото бе видяла Фентън, това бяха все скъпи, изискани деликатеси и напитки. Но днес не се виждаха никакви доставки. Рампата бе празна.

От полицията нямаше и следа. От хората на Дендонкър също.

На рампата имаше врата, която водеше към склад, разположен вляво. Покрай стените бяха наредени стелажи, които стигаха до тавана. Някои имаха етикети с имената на различни продукти. Други имаха само кодове. Тук-там се виждаха оставени продукти. Кутия с малки пакетчета захар, от онези, които хората слагат в кафето си. Няколко пакета картофен чипс. Шепа пликчета с фъстъци. Нищо, което да създаде усещането за процъфтяващ бизнес.

Кухнята бе разположена в задния ляв ъгъл на склада. Тя бе малка. Чиста. Стерилна. Плотовете бяха празни. Хладилникът беше празен. Съседното помещение явно бе предназначено за окончателно приготвяне на менютата. В него имаше множество рафтове, кутии, материали за опаковане. Предположих, че тук редят таблите с поръчките за различните полети, преди да ги сложат в контейнерите. Едната стена бе заета от няколко големи бели дъски за писане. Всичките бяха избърсани до блясък. И тук не си личеше да е кипял оживен труд.

От полицията нямаше и следа. От хората на Дендонкър също.

Имах чувството, че всичко това е само фасада. Различните работни зони бяха подредени логично. Те биха осигурили ефективен работен процес. Нищо подозрително. Нищо необичайно. Но нямаше и причина нещата да не изглеждат наред. Според Фентън хората на Дендонкър караха контрабандните стоки право тук и веднага ги товареха по камионите. Липсата на инкриминиращи улики не означаваше, че тук не се случва нищо нередно, а само, че Дендонкър е достатъчно умен.

Не бях видял единствено камионите. Открих коридора, който водеше към гаража, и се озовах в огромно правоъгълно помещение. Заварих в него не камиони, а шест товарни микробуса. Паркирани като по конец. С предницата навътре. От онези, които компаниите за доставки използват, с тази разлика, че микробусите на Дендонкър бяха бели с червени и сини надписи и добре познатото самолетче отстрани. Избрах един наслуки и огледах товарния отсек. Беше абсолютно празен и безупречно чист. Сякаш някой бе минал с прахосмукачка. Сякаш принадлежеше на кетърингова компания, вманиачена на тема чистота.

Или на човек, който не иска да оставя никакви улики.

Товарният отсек на всеки микробус бе зает от стелажи и рафтове, които обхващаха двете му страни. Най-високо бе пространството в дъното. То бе достатъчно обемисто, за да побере онези контейнери на колелца с множество вратички и чекмеджета, които бях виждал да използват стюардесите по време на полет. Имаше и достатъчно място за контейнери, които да поберат храните и напитките, които Фентън бе описала. Или снайперски пушки. Или противопехотни мини. Или взривни устройства. Къде ли държаха контейнерите? Ако изобщо използваха стандартни модели. Може да бяха поръчали обикновени контейнери, които след това бяха преработили. А и може да си бяха направили собствени, по поръчка. Със специално уплътнение отвътре, което да гарантира, че стоката няма да се повреди.

Хрумна ми още нещо. С каквито и контейнери да разполагаше Дендонкър, от тях нямаше да има никаква полза, ако нямаше микробуси, с които да ги пренася. Намирах се в гаража на кетърингова компания. Съседното помещение бе склад за хранителни продукти. Там имаше достатъчно захар. Можех да я изсипя в резервоарите. Или да взема гаечен ключ и да повредя двигателите. Да срежа кабелите и гумите. Но после се отказах. Това бе компанията на Дендонкър. На същия онзи Дендонкър, който бе изпратил хората си след мен със сълзотворен газ. Беше време да му запари под краката. Буквално.