По-добре мъртви

48.

Мъжете с узитата бяха там. И двамата. Надявах се това да означава, че и Дендонкър е в офиса си. Надявах се те да играят ролята на кралския щандарт, който се вее над всеки дворец, в който пребивава английската кралица, и по този начин възвестява присъствието ѝ на поданиците. Обичам ефективните действия. Така щях да ударя с един куршум два заека, а това ме устройваше напълно.

Виждах главите на пазачите през стъкления покрив. Горилите на Дендонкър седяха на столовете си, облегнати на двойната врата, без да помръдват. Може да бяха уморени или изпаднали в транс. Или даже – ако имах късмет – да бяха заспали. В раницата си имах пистолет. Всъщност два. Онези берети, които бях взел в "Бордър Ин". Щеше да бъде много удобно да застрелям двамата от тук. Но подобна стратегия криеше рискове. Разделяше ни армирано стъкло. А то бе дебело. Здраво. Възможно бе още първият ми изстрел да го пробие. Но стъклото щеше да промени траекторията на куршума и той най-вероятно щеше да пропусне целта. Така щях да пропилея и предимството на изненадата. И щях да оповестя присъствието си пред двама мъже, въоръжени е картечни пистолети. Вероятно щях да сваля единия, но другият щеше да отвърне на огъня. Което не ме устройваше. Извадих от раницата последния предмет от списъка на Уолуърк. Клещи за рязане на тел. Захапах дръжките им с уста и стъпих върху остъкления покрив. Застинах на място. Проверих какво правят двамата долу. Не бяха помръднали и с милиметър. Продължих напред и стигнах до капандурата. Срязах мрежата против насекоми, която покриваше отвора. Проверих за пореден път какво правят онези двамата. Извадих противогаза от раницата си. Сложих си го. Извадих гранатата със сълзотворен газ. Онзи, който хората на Дендонкър наричаха Ди Ес. И дръпнах щифта.

Лостът изщрака рязко. Металният корпус на гранатата започна да се нагрява. Това означаваше, че тя е истинска, а не реквизит. Което предвид обстоятелствата бе добре за мен. Аз обаче продължавах да се колебая. Нямах представа колко бързо ще реагират мъжете. Защото успееха ли да минат през двойната врата, щях да се изправя пред сериозен проблем.

Изминаха пет секунди. И тогава се появи струйка бял газ. Хвърлих гранатата през капандурата. Тя изтрака върху пода и се затъркаля. Пазачите се сепнаха. Скочиха на крака. Миг по-късно се хванаха за гърлата и закриха с пръсти очи. Единият се опита да побегне. Но тъй като бе напълно дезориентиран, той просто се блъсна в стъклената стена и отскочи назад. Другият заскимтя и запищя. Извадих клещите резачки. Изрязах металните планки, които придържаха решетката на капандурата. Издърпах я и я захвърлих встрани. После се подадох през отвора и пуснах по един куршум в главата на всеки от тях. А после по още един. За всеки случай.

Мушнах пистолета в колана, спуснах се през капандурата и скочих. Отидох до най-близкото тяло. Взех ключовете и узито. Взех узито и на другия пазач. Преметнах през рамо двата картечни пистолета. И използвах транспондера, за да отворя вратата. Влязох през нея. И вдигнах противогаза над челото си.

Бяха изминали осем секунди от първия изстрел. Най-много девет. Времето не бе достатъчно за реакция. И въпреки това видях Мансур в съседния коридор. Пред кабинета на Дендонкър имаше стол. От онези, оранжевите. Мансур явно бе седял там да охранява стаята. Сега обаче той идваше към мен. Или по-скоро, връхлиташе. С наведена глава. Разперени ръце. Бърза крачка. Беше прекалено близо, за да стрелям с узито. Затова аз също пристъпих напред. Надявах се да го сграбча, да се дръпна настрани, да се завъртя и да използвам масата и скоростта му срещу него. Да го запратя към прозореца или стената. Или да го просна на земята. Но пространството бе прекалено тясно, а Мансур бе прекалено широк. Рамото му се заби в гърдите ми. Имах чувството, че ме е ударило гюле. Проснах се по гръб и се плъзнах по излъскания до блясък под. Едното узи се удари в стъклото. Не видях какво стана с другото. Ударът на Мансур ми изкара въздуха. Не можех да дишам. Ребрата ми пареха, сякаш някой бе пуснал през тях един милион волта. Знаех, че трябва да се изправя. Да се отлепя от земята, преди той да е стоварил юмруците или ритниците си върху мен. Преди да ме е приклещил с огромното си тяло. Тогава видях Дендонкър. Той изчезна в остъкления коридор. Носеше противогаз. Моя противогаз. Сигурно го бях изтървал при падането. Мансур тичаше след Дендонкър. Без маска. Явно Дендонкър умееше да печели лоялността на хората си. Не можех да му го отрека.

Грабнах двете узита и се втурнах след тях. Стигнах двойната врата. Тогава чух шум зад гърба си. От стаята до тази на Фентън излезе мъж. Виждах го за пръв път. Вероятно с него бях говорил по телефона. Той вече стоеше пред вратата на Фентън. Явно се бе прокраднал на пръсти, докато се съвземах от сблъсъка с Мансур. Шумът идваше от опитите му да отключи вратата. Накрая успя да я отвори. Влезе вътре. С пистолет в ръка. Обърнах се и хукнах към стаята. Вратата се затвори. Не можех да видя какво става вътре заради вестника, залепен върху стъклото. Но чух разни звуци. Вик. Тропот. Изстрел.

После тишина.

Отворих вратата с ритник и влетях вътре, готов да изпразня пълнителя на узито в човека, който току-що бе влязъл. Озовах се лице в лице с Фентън. Тя стоеше до леглото, но без патерица. Пистолетът на нападателя сочеше право към мен. Самият той лежеше наполовина върху матрака, който бях използвал предишната вечер, наполовина на пода. Дясната му китка бе извита под неестествен ъгъл. Определено бе счупена. Горната част от черепа му липсваше.

– Май ще трябва да си намерим нова стая за довечера – каза Фентън и свали пистолета.

– Май си права – заявих аз и пристъпих към нея. – Добре ли си?

Тя кимна и седна на леглото.

– Горе-долу.

Отворих раницата и ѝ подадох протезата. Онази, която човекът на Дендонкър бе донесъл в кафенето. После се обърнах и тръгнах към вратата.

– Благодаря – каза Фентън. – Къде отиваш?

– Да хвана Дендонкър. Ако още е тук.