По-добре мъртви

17.

Смачках бележката и я изхвърлих в кошчето. Отлепих фалшивата рана от гърдите си. Съблякох тениската, която Фентън бе купила. Отидох до вратата на хладилника вдясно. Същия, в който доктор Холиър бе прибрал дрехите ми. Отворих я и се облякох. Накрая взех паспорта си от кошчето за боклук.

– Къде отивате? – попита доктор Холиър. – Чакайте малко! Какво ще правите с онази жена? Ами с Дендонкър?

Замислих се. Възможностите бяха две. Можех да оставя Фентън да си отиде. А можех и да се опитам да я намеря. Но не виждах никакъв смисъл да го правя. Не се съмнявах, че тя е в състояние да се справи с немощен възрастен мъж. Или с няколко здрави млади мъже, ако така се развият нещата. Не се съмнявах, че Фентън ще направи всичко необходимо, за да попречи на бомбите на Дендонкър да избухнат. Тя разполагаше с необходимите контакти. Нуждаеше се само от информация. А как щеше да я получи… това зависеше от нея. Може би щеше да прекрачи някоя граница. Може би цял куп граници. Изборът беше неин. Не можех да играя ролята на нейна съвест или на неин изповедник. Не останах щастлив от начина, по който ме изигра, но бях принуден да призная, че го направи майсторски. Истината бе, че харесвах Фентън. Желаех ѝ всичко най-хубаво.

– Нищо няма да правя. Нито с Дендонкър, нито с жената – отвърнах аз. – Ако Фентън предпочита да поеме нещата в свои ръце, с радост ще ѝ позволя да го направи.

– О! – възкликна доктор Холиър и се почеса по слепоочието. – Ами тези горили? Не можете да ги оставите на пода. Особено този, големия. Лекувах го преди време, след като една от жертвите му го бе ухапала и раната се бе инфектирала. Казва се Мансур и е истински психопат. Какво ще направи, след като дойде на себе си и ме види? Очевидно е, че съм ви помогнал.

– Не се притеснявайте. Ще изнеса боклука, преди да си тръгна. Никога няма да видите тези типове.

Започнах с онзи, когото докторът бе нарекъл Мансур. Претърсих джобовете на панталона му и веднага открих това, което търсех. Ключовете му. Интересуваше ме един от тях. Ключ за автомобил. Логото върху него бе на линкълн. Надявах се моделът да е "Таун Кар". Той е доста просторен. Предлага много място за пътници. Независимо дали в съзнание, или в несвяст. Живи или мъртви. Това качество стана очевидно веднага след като моделът слезе от производствената линия. Оттогава насам той е особено популярен сред хората, които държат на обема и пространството. Хора като мен в дадения момент.

Прецених, че няма да има проблем да вържа здраво и тримата. След което да ги натоваря. Да зарежа колата някъде. И да позвъня на 911. Бях сигурен, че и тримата имат дебели криминални досиета. От друга страна, не останах впечатлен от реакцията на ченгетата, последвала моето обаждане по повод телата до шосето. До момента не бях срещнал дори един униформен полицай в целия град. Не бях видял подвижна лаборатория по криминалистика. Това ме подсети за разговора, който бях провел неотдавна е един човек в Тексас. Той имаше теория. Според него полицаите в по-затънтени райони, изпратени да разследват кървави престъпления като куп мъртви тела край пътя, са изпаднали в немилост пред началството. Което означава, че никой няма да си направи труда да проведе щателно разследване. Който и да поеме случая, ще се постарае да го приключи колкото се може по-бързо. Да спечели благоразположението на шефа. И да си гарантира, че следващия път, когато се случи нещо подобно, началството ще изпрати някой друг.

Дали онзи човек не беше прав? Дали не бе за предпочитане да зарежа колата някъде? От другата страна на магистралата. В малко по-голям град. В много по-голям град. Не исках да си създавам излишна работа. Но исках да постъпя умно. На всичко отгоре бях гладен. Съставянето на планове на гладен стомах не е добра идея. То може да подмени приоритетите. Затова реших първо да хапна, а после да мисля какво да правя.

– Сутринта се оказа доста натоварена – казах аз. – Една хубава закуска ще ми се отрази добре. Ще се присъедините ли към мен?

Доктор Холиър направи физиономия, все едно бе доловил някаква особено противна миризма.

– Да ям? Сега? Не. Не, благодаря. Не съм в състояние.

Опитах се да напъхам ключовете на Мансур в джоба си, но те се закачиха за панталона ми. Връзката бе прекалено голяма. И прекалено тежка. Когато се опитах да подредя ключовете, един от тях ми направи впечатление. Секретен ключ от вградена брава. Приличаше на онези, които двете горили бяха носили вчера.

– Къде наблизо правят най-хубавото кафе? – попитах аз.

Доктор Холиър примигна няколко пъти. После сви рамене.

– Опитайте в "Прерийна роза". Чувал съм, че кафето им е много добро. Щом излезете навън, завийте наляво. Повървете стотина метра и ще го видите. Няма начин да го пропуснете.

– Благодаря. – Огледах стаята и попитах: – Имате ли нещо, с което да вържа тези тримата?

Доктор Холиър се замисли за момент.

– Почакайте тук. Имам една идея – отвърна той и забърза към вратата.

Използвах времето, за да пребъркам и останалите джобове на Мансур. Открих портфейла му. В него имаше пари, но не и документи за самоличност. Нито нещо, което да съдържа адрес. Проверих телефона му. Поиска ми лицево разпознаване. Нямах представа какво е това, но изведнъж ми хрумна да поставя телефона над носа на Мансур. След секунда вече имах достъп до всичко. Нямаше списък нито с входящи, нито с изходящи обаждания. Нямаше текстови съобщения. Нямаше контакти. Не открих нищо полезно, затова прибрах пистолета му и насочих интереса си към неговите колеги. В тях открих почти същия набор от вещи. Пистолети, портфейли, телефони, ключове. Включително пластмасови висулки. И ключове от вградена брава, не от резе. Ключовете бяха издраскани, ожулени. Допрях ги един до друг. Зъбците съвпадаха. И то идеално. Извадих и ключа на Мансур. Пълно съвпадение. Предположих, че всичките са свързани по някакъв начин с операцията, провеждана от Дендонкър. Беше ми любопитно, но не държах да получа отговор на този въпрос. Дендонкър в момента стоеше с опрян в главата му пистолет. И това бе пистолетът на Фентън. Хората му щяха да се окажат в ареста. А аз щях да напусна града веднага след закуска.

Вратата се отвори. Никой не бе почукал. Но този път вратата се отвори плавно, а не рязко. Появи се доктор Холиър, който носеше цял куп пакети. Напълно идентични. Обвити в прозрачен найлон. Много хлъзгави. Докторът се опита да ми подаде един от тях, в резултат на което всичките се изсипаха на земята. Помогнах му да ги събере и видях, че това са бинтове. Върху всеки пакет стояха името на производителя и размерите на бинта. Десет сантиметра широки и метър и половина дълги.

– Това е еластичен бинт – обясни доктор Холиър. – Ще се разтегне, но няма да се скъса. Памукът е подсилен с полиуретанови влакна. Това го прави много здрав. Обикновено се използва за обездвижване на крайници. Най-често след навяхване или изкълчване. Понякога и след ухапване от змия. Тогава се налага да стегнем района около ухапването, за да попречим отровата да се разпространи из тялото.

Отворих един пакет и се опитах да разкъсам бинта.

– Ако го снадите двойно, ще стане още по-здрав – отбеляза доктор Холиър.

Използвах първото парче бинт, за да вържа глезените на Мансур. Проверих здравината на възела и прецених, че доктор Холиър е прав. Бинтът щеше да издържи. Вързах ръцете на Мансур зад гърба му. Постъпих по същия начин и с онези двамата, с костюмите. Доктор Холиър ме наблюдаваше и когато приключих, той събра празните опаковки и ги изсипа в кошчето. Аз пък изхвърлих оръжията и портфейлите в кофата за клинични отпадъци.

– Ако страдах от мания за преследване и не исках никой да ме види как влизам или напускам сградата, как бих могъл да изляза?

– През входа за линейки. От там влязохме снощи.

– Снощи бях в чувал за трупове. И през комин да ме бяхте спуснали, пак нямаше да видя нищо.

– О! Да, разбира се! Входът за линейки се намира в задната част на сградата. Той е напълно самостоятелен. Влиза се откъм уличката. Има портал, но той никога не се заключва. Минувачите не могат да видят какво става в двора. Вътре в сградата коридорът се разделя, преди да се стигне до спешното отделение. Едното разклонение води към асансьор, който се спуска право в сутерена. Ако в този момент някоя линейка не докара спешен случай, никой няма да ви види да минавате от там.

– Има ли охранителни камери?

Доктор Холиър поклати глава.

– Обсъждаха въпроса няколко пъти, но така и не направиха нищо. Официалната позиция е продиктувана от опасения относно евентуално нарушаване на неприкосновеността на личния живот. Но освен това става въпрос и за липса на средства. Това е истинската причина, мен ако питате. Елате. Ще ви покажа.

Последвах доктор Холиър. Излязохме от моргата и тръгнахме към срещуположния край на коридора. Той натисна бутона на асансьора. Изчакахме рамо до рамо, без да кажем нито дума. Вратите се отвориха след по-малко от минута. Кабината бе просторна. Широка, дълбока, облицована с неръждаема стомана. Качихме се на горния етаж, излязохме от асансьора и тръгнахме по друг коридор, който ни отведе до две високи стъклени врати. Те се плъзнаха встрани, когато приближихме. Озовахме се в правоъгълен вътрешен двор. Върху ронливия асфалт се виждаше поредица от червени линии. Предположих, че те маркират маршрута на линейките. Една извита стрелка сочеше към мястото за маневриране, друга – в обратната посока, към зоната за прием на пациенти. Мястото бе достатъчно за две линейки. До срещуположната стена, възможно най-далече от входа, бе паркиран лек автомобил. Линкълн таун кар.

Натиснах съответното бутонче върху ключа на Мансур и аварийните светлини на колата примигнаха. Вратите се отключиха. Колата бе стар модел, със строги правоъгълни форми. И черна. Напълно черна. Абсолютно черна. Това би трябвало да пише в рекламната ѝ брошура. В допълнение, прозорците също бяха силно затъмнени, почти черни. Може би заради климата, може би заради параноята на Дендонкър или пък, защото той бе решил, че така колата изглежда по-добре. Нямах представа. А и въобще не ме интересуваше. Важното бе, че никой нямаше да може да надзърне вътре. Градчето ми се стори доста тихо и спокойно. Едва ли спешното отделение щеше да бъде щурмувано от тълпи пострадали граждани по това време на деня. Прецених, че спокойно мога да оставя колата на мястото ѝ още половин час.

Заключих линкълна и доктор Холиър ме поведе обратно към моргата. Той ми помогна да натоварим Мансур на носилка, която забутах по коридора и качих в асансьора. После прекосих с нея паркинга за линейки и спрях пред багажника на линкълна. Отворих капака и полувдигнах, полупретърколих Мансур вътре.

Направих втори курс и се върнах за мъжа с чупливата коса и светлия костюм. Той се оказа по-лесен за маневриране. Спрях носилката до колата и буквално го изсипах на задната седалка като чувал с картофи. После докарах онзи с правата коса и черния костюм. Опитах се да го сложа върху неговия колега, но тялото му все се плъзгаше и падаше по лице на пода. Оставих го там и върнах носилката в моргата. Благодарих на доктор Холиър за помощта. Сбогувах се е него и тръгнах към главния вход на медицинския център.