По-добре мъртви

30.

Почуках с пръст газовата граната.

– Човек ослепява от това, нали? Дръж си очите здраво затворени – има защо.

Мъжът поклати глава.

– Имах приятел. Работихме заедно пет години. За Дендонкър. Веднъж в месеца приятелят ми отиваше в "Уолмарт". В най-близкия "Уолмарт", който се намира на почти двеста километра от тук. Там продават някаква специална напитка, която той харесваше. Някакъв вид чай от Индия. Дендонкър намери това за подозрително. Изпрати някого да проследи приятеля ми. Той видял в магазина човек, който приличал на федерален агент.

– По какво е познал, че е федерален агент?

– Преследвачът не твърдеше със сигурност, че е видял федерален агент, а човек, който прилича на федерален агент. Но за Дендонкър това бе достатъчно. По същото време той търсеше купувач за снайперски пушки 50-и калибър. Намери един наркобарон от Мексико. Там има голямо търсене на подобни неща. Доста пари се изкарват от тях. Купувачът поиска демонстрация, преди да извърши плащането. Дендонкър реши да използва моя приятел. Нареди да го вържат за един кол на няколкостотин метра от нас в пустинята. Гол. Накара ни да гледаме. С бинокли. Пушката работеше добре. Но онзи наркобарон се оказа ужасен стрелец. Стреля десетина пъти. Уцели приятеля ми в крака. В рамото. В корема. Приятелят ми не беше мъртъв, но Дендонкър го остави там. Два дни по-късно изпрати някого да прибере тялото. Видях го. Призля ми. Очите му бяха изкълвани. Змии бяха хапали петите му. Някакъв едър хищник бе откъснал големи парчета месо от краката му. В този момент се заклех никога да не позволя това да се случи с мен.

Почуках газовата граната с пръст.

Мъжът се опита да се обърне с лице към мен.

– Друг път Дендонкър продаваше противопехотни мини. Отново на наркобарон, който строеше огромно имение и искаше да го направи непристъпно. Той също пожела демонстрация, за да се убеди, че стоката е изправна. Дендонкър направи малко минно поле на едно отдалечено място. После накара някого – дори не си спомням в какво се бе провинил – да мине през минното поле. Нещастникът извървя три метра и… това беше краят му.

– Когато приключа с Дендонкър, той няма да е в състояние да нарани никого. Мога да ти гарантирам – заявих аз и почуках отново по газовата граната. – Помисли си какво може да ти причини това. И то в затворено пространство.

Мъжът се приведе напред и удари челото си във волана. Веднъж. Два пъти. Три пъти.

– Не мога да ти кажа, дори да исках. Не знам къде е Дендонкър. Никой не знае.

– А какво знаеш?

– Заповедите бяха да те заведем в къщата. Някой щеше да дойде и да те вземе от там. Нямам представа къде щяха да те отведат.

– Как щяха да разберат кога да дойдат?

– Трябваше да изпратя съобщение.

– На кой номер?

Мъжът ми продиктува десетцифрен номер. Кодът бе на Аляска. Вероятно телефонът бе за еднократна употреба и целта бе да се скрие реалното му местоположение.

– Какво съобщение трябваше да изпратиш? Точните думи?

– Няма точни думи. Достатъчно е да напиша, че сме те хванали.

– Колко време, след като изпратиш съобщението, ще пристигне човек на Дендонкър?

Мъжът сви рамене.

– Нямам представа. Понякога пристигат преди нас на мястото на срещата. Понякога чакаме пет минути. Никога повече от десет.

– Къде чакате?

– В къщата.

– Къде е тази къща?

Мъжът описа мястото, до което бях проследил линкълна.

– Винаги ли се срещате там? – попитах аз. – Не използвате ли и друго място?

– Не – поклати глава той. – Винаги там. Независимо кой откъде идва и кой къде отива, срещите са винаги там. Доколкото знам, никога не сме използвали друго място.

– Какъв е крайният срок да ме предадеш в ръцете на хората, които Дендонкър ще изпрати?

– Няма краен срок. Разполагаме с толкова време, колкото е необходимо, за да те спипаме.

– Сложи единия си крак върху спирачката.

Човекът не помръдна. Пак почуках по гранатата. Той въздъхна, протегна крак и натисна педала.

Аз свалих противогаза и го прибрах в раницата. Последва го газовата граната. Пресегнах се между предните седалки. Опрях лявата си длан в лицето на мъжа и го притиснах към стъклото. С дясната си ръка пъхнах ключа в запалването и го завъртях. Мощният двигател оживя. Включих на скорост и се облегнах на седалката.

– Закарай ме в къщата – наредих аз. – Колкото по-скоро пристигнат хората на Дендонкър, толкова по-скоро ще си тръгнеш. Стига да не опиташ някоя глупост.

Мъжът обви пръсти около волана. Кабелните връзки със сигурност му причиняваха неудобство, но не се съмнявах, че ще го хване достатъчно стабилно. Шофирането щеше да насочи мислите му в друга посока освен как да избяга от мен. Той премести крака си от спирачката на газта и колата се отлепи от бордюра. Мина покрай хотела. Зави надясно, след като подмина сградата. Насочи се към центъра на града. Бавно. Спокойно. Не опита нищо глупаво. Продължи така петдесетина метра, докато не се изравнихме с шосе, което започваше вляво от нас.

– Не! Не мога да го направя!

Мъжът завъртя рязко волана. Кръстоса ръце при лактите и изви китки до краен предел. Остана в тази позиция, докато не завихме в противоположната посока. Обратно към границата. После изправи волана. Натисна здраво газта. Ускори рязко.

Аз извадих пистолета, завъртях се на седалката и опрях дулото в слепоочието му.

– Давай! – отвърна ми той. – Застреляй ме! Моля те! Искам да го направиш!

Озовахме се пред хотела. Шофьорът изобщо не зави. Продължи направо, качи се върху бордюра и колата заподскача по неравната песъчлива повърхност. Зад нас се вдигна облак прах. Скоростта намаля малко. Заподскачахме като на родео. Колата не бе пригодена за подобен терен. Беше прекалено дълга. Прекалено ниска. Ние обаче продължавахме да се движим. Мъжът до мен нямаше намерение да спре. Насочихме се право към стоманената бариера пред оградата. Височината ѝ от земята бе шейсет-седемдесет сантиметра. Колата бе тежка, но нямаше шанс да премине през бариерата с тази скорост. Опорите бяха изработени от масивни парчета метал. Дебели. С дълбоки основи. Проектирани специално така, че никой да не може да мине на таран през бариерата. Въпреки това едва ли щяхме да пострадаме. Да пострадаме сериозно, имам предвид.

Облегнах се назад и откопчах предпазния колан. За всеки случай. Предположих, че човекът на Дендонкър цели да повреди колата. Радиаторът със сигурност щеше да се откачи при сблъсъка. А това щеше да е сериозен проблем предвид местния климат. Двигателят щеше да прегрее за нула време. И никога нямаше да стигнем до къщата.

Замислих се дали да не го нокаутирам. Или да притисна гръкляна му, докато не изгуби съзнание. Но каквото и да направех, най-вероятно щяхме да се ударим в оградата. Това не беше кой знае какъв проблем за мен. Соня спомена, че Майкъл е държал две коли пред хотела. Разстоянието до там бе броени метри. Можех да използвам едната. И да сложа този тип в багажника. Може би щях да извлека някаква полза от него. Не само като шофьор.

На двайсет метра от границата човекът на Дендонкър дръпна лявата си ръка. Рязко. Воланът потрепери. Потече кръв, тъй като ръбът на кабелната връзка бе срязал кожата му. На петнайсет метра от границата той протегна ръката си колкото се може по-напред. А после я дръпна назад. Още по-рязко. С повече решимост. Този път връзката сряза кожата му над кокалчето на палеца. Мъжът извика от болка. Видях костта. И сухожилията. От раната рукна кръв. Тя може би подейства като лубрикант между пластмасата и кожата. А може би всичко се дължеше на груба сила. Каквато и да бе причината, той освободи ръката си.

На десет метра от границата човекът на Дендонкър пъхна ръка в джоба си и извади монета от четвърт долар. Стисна я между палеца и показалеца си. И я постави в средата на волана.

На пет метра от границата той се приведе напред. Вдигна глава. Оголи врата си. Натисна газта до ламарината.

Ударихме се челно в оградата и мигом се отвориха поне една дузина въздушни възглавници. Звукът, с който те гръмнаха, бе далеч по-силен от сблъсъка. Една изскочи от вратата ми. Тя ме удари по ръката. Беше толкова гореща, че едва не изгори кожата ми. И напълно блокира гледката през прозореца ми. Имах чувството, че съм попаднал в облак. След секунда въздушните възглавници започнаха да спадат. Въздухът се изпълни с бял прашец, подобен на талк. Разнесе се мирис на кордит. Аз откопчах предпазния колан. Отворих вратата. И излязох.

Двигателят бе спрял. Дочух съскане. Изпод предния капак излезе облак пара. Отворих шофьорската врата. Ударът бе запратил човека на Дендонкър върху облегалката. Лицето му бе почерняло и обгоряло. Челюстта му бе разместена и висеше под необичаен ъгъл. Предната част на ризата му бе подгизнала от кръв. В гърлото му зееше дупка, сякаш от куршум. Всъщност това бе вярно донякъде. Той бе използвал монетата като куршум. Експлозивът във въздушната възглавница я бе изстрелял право към него. Едва ли службите, които се грижат за безопасността на движението, са имали предвид подобно приложение на въздушните възглавници, когато са одобрявали използването им в автомобилите.

Пресегнах се. Извадих телефона от джоба на нещастника. Взех раницата му. И тръгнах пеша към хотела.