По-добре мъртви

10.

Телефонът на Фентън изпиука и миг по-късно на вратата се почука. Тя прошепна: "Пица". Аз се преместих встрани, така че човек, застанал на прага, да не може да ме види. Чух Фентън да отваря вратата и да благодари на доставчика. После тя взе кърпа от банята, постла я върху леглото като кухненска покривка и постави върху нея огромна квадратна кутия.

Хранихме се мълчаливо. Когато приключихме, попитах:

– Каза, че Дендонкър лично оглежда труповете. Къде? На местопрестъплението? Или хората му ги откарват на друго място?

– Винаги в моргата. Той обича телата да са поставени върху стоманените маси там, за да може да ги разгледа добре.

– Патоанатомът негов човек ли е?

– Не знам. Възможно е.

– Това означава, че искаме ли да успеем, трябва да се справим с три проблема. Да убедим Дендонкър, че един от нас представлява заплаха за него. Да го накараме да повярва, че този човек е мъртъв. И да убедим патоанатома да ни съдейства. Това е голям риск.

– И аз стигнах до същия извод – отвърна Фентън и махна троха от брадичката си. – Мислех си за същото, докато се хранех. Задачата е трудна, но не и невъзможна. Знам как да се справим с първите два проблема, ако ти поемеш ролята на мъртвеца.

– Как?

– Добре… Първият проблем. Да убедим Дендонкър, че си заплаха за него. Това е лесно. Трябва само да влезеш в ролята на Мики. Дендонкър вече се е хванал на тази въдица. Нали изпрати двама души да заловят Мики. Те няма да се върнат, което би трябвало да убеди Дендонкър, че Мики е заплаха.

Не казах нищо.

– Вторият проблем. Да убедим Дендонкър, че си мъртъв. Това е по-трудно, но все пак постижимо. Ще уредим нова среща с Мики, на която аз ще присъствам като част от екипа на Дендонкър. Тогава…

– Как ще уредим тази среща?

– Основната работа вече е свършена. Дендонкър явно е прехванал моята бележка, защото използва имейла, споменат в нея. Той обаче не знае, че аз съм я писала, тъй като в противен случай първата среща щеше да бъде излишна. Веднага щеше да изпрати хората си след мен. Затова ще напиша нова бележка. Почеркът ще бъде същият, което би трябвало да го убеди…

– Какво ще пише в новата бележка?

– Че никой не се е появил днес, затова нека уговорим нова среща.

– Той знае, че това не отговаря на истината. Или най-малкото ще реши, че хората му са изчезнали. И ако разполага с информатори в полицейското управление, ще разбере, че са мъртви.

– Разбира се, че ще разбере. Но не това е важното. Дендонкър няма да се интересува лъже ли го Мики или не. Той ще иска да елиминира заплахата, която Мики представлява, колкото се може по-бързо и по-чисто. Какво ще направи? Ще остави Мики необезпокояван, ще му предостави възможност да нанесе удар, когато си поиска, само защото не му е казал истината? Не. Ще се възползва от възможността да го ликвидира. Ще приеме предложението за среща и ще се опита да го изиграе. Отново.

– Да речем, че си права. Да речем, че Дендонкър се съгласи. Какво следва? Ще изпрати още двама души? Или повече?

– Не. Ще напиша в бележката, че Мики знае, че той не контактува с Майкъл. Но е готов да плати десет хиляди долара за информация за местонахождението на Майкъл. И е готов да разговаря единствено с мен.

– Как ще предадеш бележката на Дендонкър?

– Ще я дам на заместника му. Ще поискам среща с него. Ще му кажа, че някакъв тип ме е спрял пред "Рижата кобила". Ще те опиша. Ще се вържат, защото вече сигурно са се досетили, че предишната бележка до Майкъл е донесена от Рене. И ако налапат стръвта, ще предложат нова среща. На нея ще отидем и двамата. И аз ще те застрелям. Така поне ще кажа на Дендонкър.

Замислих се за миг:

– Поемаш голям риск, ако не се вържат.

– Не мисля – поклати глава Фентън и започна да отмята на пръсти: – Използваме същия сценарий. Някой се свързва с човек на Дендонкър и му връчва бележка? Съвпадение. Почеркът върху бележката? Съвпадение. Имейл адресът, на който Дендонкър да отговори? Съвпадение. Бележката с предложение за среща? Съвпадение. Възможно е да го направим. Ще се справя. Не забравяй, че съм го правила и преди. Много пъти.

Замълчах си.

– Добре – каза Фентън. – Прав си. Има риск. Но това е моят избор – аз решавам дали да го поема или не.

– Така е справедливо. Може и да успеем да уредим тази среща. Ами ако изпратят още някого с теб? Или техен човек се скрие в засада и наблюдава срещата през цялото време? Не можеш просто да заявиш, че си стреляла. Трябва да инсценираме стрелба. И трябва да го направим убедително.

– Това не е трудно. Правила съм го и преди. В Косово преди години. Бях на мисия там. Нуждаехме се от лостове за влияние върху местен гангстер, затова манипулирахме ситуацията и го убедихме, че е убил човек, оказал се впоследствие американски дипломат. Трябваха ни само фалшива кръв в специална торбичка, детонатор, предавател и малко лейкопласт. Армията ни предостави всичко необходимо, разбира се, а аз знам откъде дойдоха нещата. От един магазин в Ню Йорк. Мога да уредя да ни изпратят тук каквото е необходимо. Трябват ни още халосни патрони, но аз имам няколко. Донесох ги с мен. Не знаех какво може да поиска Дендонкър, затова трябваше да си оставя вратичка, в случай че нареди да убия някого.

Този номер с халосните патрони и фалшивата кръв можеше да свърши работа. Знаех го от личен опит. Но не в Косово. И не с дипломат.

– Добре – казах аз. – Остава патоанатомът. Той може да се окаже проблем, ако е човек на Дендонкър. Трябва да подходим внимателно.

– Прав си. Сигурна съм, че ще успеем да го убедим да излезе в болнични. Стига да го стимулираме както трябва – смигна ми Фентън. – Дали да не оставим този проблем за накрая? Да видим първо дали Дендонкър ще налапа въдицата.

– Ще ни трябва и рана, която да изглежда убедително. Която да накара Дендонкър да повярва. Макар и само за минута.

– И това не е проблем. Когато агентите работят под прикритие, често използват фалшиви рани, за да скрият ключ от белезници или острие. Така ще разполагат с тях, дори похитителите им да ги съблекат голи. Дори да ги претърсят. Елементарна психология. Хората избягват раните напълно инстинктивно. Мога да набавя фалшива рана от същия магазин, който продава изкуствена кръв. Трябва само да я добавя към поръчката.

Фентън изхвърли празната кутия от пицата и сложи куфара си на леглото. Отвори го и извади от отделението в капака визитна картичка и химикалка.

– Използвах същата и миналия път – каза тя и започна да пише. – Взех няколко за всеки случай.

Само след минута Фентън остави химикалката и ми показа визитката. От едната ѝ страна бе отпечатан кон. Рижата кобила, предположих. Фентън бе написала съобщението си на обратната страна, до адреса на кафенето. Кимнах одобрително. Тя прибра визитката, взе телефона си и написа съобщение.

– Казах, че ме е спрял ядосан непознат мъж, който ме е помолил да отнеса бележка на някой си Майкъл. Стискай палци нещата да се получат.

Отговорът пристигна след минутка.

– Добре – обяви Фентън. – Беше дясната ръка на Дендонкър. Иска да се срещнем. Да му дам бележката. Нещата май се развиват по план.

Тя се изправи и извади яке от куфара си, за да скрие пистолета.

– Къде е срещата ти? – попитах аз.

– В "Бордър Ин" – отвърна Фентън и тръгна към вратата. – Другият ми хотел. Той е стандартен. Там съм регистрирана под истинското си име, но той е само за пред Дендонкър. Никога не нощувам там. Не се притеснявай. Скоро ще се върна.

……

Вратата се затвори и стаята потъна в тишина. Стана някак си пусто, единствено парфюмът на Фентън напомняше за присъствието ѝ. Върнах се на канапето и легнах. Исках да послушам музика в главата си. Така времето минава по-бързо. Реших, че най-подходящ за момента е Джон Праймър. Той свиреше с Мъди Уотърс чак до смъртта на Мъди. А после свиреше с Меджик Слим в продължение на четиринайсет години, докато самият той не почина. Музиката на Джон е великолепна. Тя обаче отказваше да прозвучи в главата ми. Защото се тревожех. За Фентън. Съмнявах се, че ще успее да пробута историята си на човека на Дендонкър. Всъщност мислех си, че няма да успее да я пробута. И тогава те щяха да я убият. Ако извадеше късмет.

Опитах се да прогоня тези мисли. Все пак тя бе бивш служител на военното разузнаване. Бе преминала сериозно обучение, владееше най-различни техники, притежаваше най-различни умения в тази област. Несъмнено бе в състояние да убеди всекиго във всичко. Това обаче само засили тревогата ми. Не знаех нищо за Фентън освен това, което тя самата ми бе казала. Това, което тя самата бе решила, че трябва да знам. Станах и претърсих стаята. Не ми бе никак приятно. Макар самата Фентън да ме бе поканила, се чувствах като натрапник или крадец. Винаги се чувствах така, когато претърсвах жилището на мъртвец. Надявах се да не е предчувствие.

Претърсих куфара ѝ. Всичко в него бе грижливо сгънато или навито. Открих дрехи. Тоалетни принадлежности. Муниции за глока ѝ. Резервна протеза. Руса перука. Очила без диоптър. Комплект за първа помощ. Но нищо, което да подскаже, че ме е излъгала. Проверих под матрака. Опипах шевовете на завесите. Надникнах под канапето. Отново не открих нищо. Понечих да седна, но се спрях. Решението бе очевидно. Трябваше да си тръгна. Да изляза, без да поглеждам назад. Това щеше да провали плана ни. А за успеха му бяха необходими двама души. Фентън не можеше да се справи сама.

Направих крачка към вратата. И отново спрях. Ако тя не успееше да спипа Дендонкър, какво щеше да направи? Представих си я с пистолет, опрян в главата. Отново. Това не ми хареса. Никак не ми хареса. Затова се върнах на канапето и зачаках.

……

Не чух превъртането на ключ в бравата. Само тихо пиукане, прозвучало седемдесет и две минути по-късно. Вратата се отвори и в стаята влезе Фентън.

– Мисля, че се вързаха – заяви тя и погледна телефона си. – Още нямам потвърждение. Но докато чаках човека на Дендонкър, свърших нещо друго. Поръчах фалшивата кръв и останалите неща, които ще ни трябват. Уредих и доставката. Ще пристигнат тук утре сутринта. Надявам се Дендонкър да не поиска среща още тази вечер.

Бях съгласен с нея. Надявах се и на още нещо. Трябваше да решим два проблема. Искаше ми се да останат само толкова.