По-добре мъртви

44.

Отворих телефона, който Мансур ми бе дал току-що, и влязох в менюто. Открих къде се съхраняват запаметените номера. Там имаше само един номер. Набрах го и след две позвънявания отговори мъж, чийто глас чувах за пръв път.

– Какво има? Защо се обаждаш толкова скоро?

– Искам да чуя Фентън.

– Вече? Ти майтапиш ли се?

– Казаха ми, че мога да я търся по всяко време. Ти как би изтълкувал този израз?

– Добре. Чакай малко.

Разнесе се звук, който ми напомни дращене на стол по дървен под. Последваха стъпки. Пет. Бавни. Вероятно средно големи. Отвори се врата. Последваха още стъпки. Осем. Издрънчаха ключове. Отвори се друга врата. Мъжът извика:

– Ей! Търсят те по телефона! Давай го по-кратко!

Вратата не се затвори. Пазачът не помръдна. След десетина секунди чух проскърцване и топуркане, проскърцване и топуркане, докато Фентън прекосяваше стаята с патерицата си. След още десет секунди чух гласа ѝ.

– Да?

– Липсвам ли ти вече?

– Свиквам да живея с разочарованията.

– Дръж се. Не се предавай. Скоро ще ти звънна отново.

Затворих и прибрах телефона в джоба си.

Мансур ми подаде снопче двайсетдоларови банкноти.

– За храна и бензин. Тук са петстотин долара. Би трябвало да ти стигнат. Хотелите са предплатени.

Прибрах парите в джоба си.

Мансур ми връчи и лист хартия. На него бяха записани указанията. На ръка. Първо трябваше да тръгна по магистрала I-10 в източна посока. После трябваше да продължа до мотел край градче, наречено Биг Спрингс, Тексас.

– Резервирали сме стая на твое име. На сутринта ще те очаква факс с нови указания. Не се набивай на очи. Не се забърквай в неприятности – посъветва ме Мансур и ми даде ключ. – И последно, видя ли те пак…

– Какво ще направиш? – отидох аз до задната част на камиона и вдигнах ролетната врата. – Ще ми поднесеш задника си на тепсия, за да го сритам отново ли?

В товарното отделение имаше една-единствена вещ. Алуминиев контейнер. На колелца. Приличаше на онези, които бях видял в училищната трапезария предишния ден. Имаше същите размери. Метър и осемдесет дълъг. Деветдесет сантиметра широк. Метър и двайсет висок.

Единствената разлика бе надписът в черно по протежение на дългата му страна. ПРЕМИЕР ИВЕНТ МЕНИДЖМЪНТ. Пресегнах се и докоснах буквите. Боята бе суха.

Точно над думите, но в горния десен ъгъл, имаше поредица от цифри. Шрифтът бе същият, но размерът им бе по-малък. Шест цифри, стрелка, после още четири цифри. Възможно бе това да е сериен номер. Или инвентарен.

Контейнерът бе достатъчно голям, за да побере устройството с трите артилерийски снаряда. Бях категоричен за това. Но не можех да съм сигурен дали то наистина е вътре. Капакът бе заключен с катинари. Цели осем при това. Масивни, лъскави, нови. Отстрани на контейнера, точно под капака, бяха пробити дупки с диаметър три-четири сантиметра. Самият контейнер бе закрепен за пода с помощта на оранжеви колани с тресчотки и куки, захванати за халки в пода. Коланите бяха шест. Широки и здрави. Изпънати от тресчотките.

– Трябва да тръгваш – заяви Мансур, който крачеше напред-назад покрай камиона. – И не забравяй. Спреш ли, ще разберем. Отклониш ли се от маршрута, ще разберем. Опиташ ли се да отвориш устройството, ще разберем. Направиш ли някое от тези неща, ще последва наказание. Но не ти ще го понесеш, а жената. Лично ще се погрижа за това. Ще заснема всичко на видео и ще ти го изпратя.

Не можах да се сдържа и се запитах какво ли е значението на Мансур за операциите на Дендонкър. Как ли ще реагира шефът му, ако се забавя още минутка, за да довърша започнатото предишния ден. Изкушавах се да открия отговора на този въпрос. Много се изкушавах. Но се овладях и реших да го оставя на мира. Засега. Нямаше смисъл да излагам мисията на риск. Не и след като Фентън бе във вражески плен. Освен това търпението е добродетел.

Свалих ролетната врата и я заключих.

– В такъв случай държа да ти кажа две неща. Първо, спирам, за да пия кафе. Често. Това не подлежи на коментар. Второ, ще се отклоня от маршрута, макар и за кратко. Ще мина по улицата от другата страна на къщата. Там оставих колата си вчера. В нея има нещо, което ми трябва.

– Какво?

– Куфарът на Фентън.

– За какво ти е притрябвал?

– На мен не ми трябва, а на нея. Когато доставя стоката и Дендонкър я пусне, ще заминем някъде.

Мансур се замисли за миг. Той явно осъзна, че се намира в патова ситуация. Не можеше да признае, че Дендонкър няма намерение да пусне Фентън, тъй като в противен случай нямаше да направя това, което искаха от мен. Накрая Мансур попита:

– Улицата, която минава успоредно на тази ли?

– Точно така.

Той тръгна към кабината.

– Добре. Ще дойда с теб.

Шофьорската седалка беше изтеглена максимално назад. Страничните огледала бяха добре. Арматурното табло изглеждаше стандартно. Запалих двигателя и потеглих. Завих в първата пряка. Направих два завоя, след които стигнах до края на улицата. Направих няколко маневри, докато обърна камиона. После спрях зад шевролета и слязох.

Нямах ключове и не можех да отключа багажника – Дендонкър не ми ги бе върнал. Затова отворих шофьорската врата и дръпнах лоста. Мансур веднага вдигна капака. Преди да заобиколя колата, той вече беше взел куфара на Фентън и го отваряше. Заварих го да рови в багажа, доволен, че не е открил нищо, за което да се тревожи. Нищо, което да ми помогне да обезвредя бомбата и да проваля плановете им. Той прокара пръсти по капака на куфара, след което го затвори и го остави на тротоара.

– Добре – заяви Мансур, – можеш да го вземеш. Хайде тръгвай.

Заобиколих куфара и отворих задната врата.

– Има нещо, което ще ѝ потрябва – казах аз и взех раницата, която бях измъкнал от линкълна след катастрофата край "Бордър Ин".

– Чакай! – намръщи се Мансур. – Какво има вътре?

– Само това. – Извадих протезата на Фентън и я поднесох към лицето му. – Трудно ще може да ходи без нея.

Мансур отскочи назад.

– Добре. Вземи я. А сега изчезвай!

Фентън май беше права, когато каза, че хората се плашат от всичко, свързано с рани и травми. Мансур попадаше в тази категория. Достатъчно, за да не прояви интерес към съдържанието на раницата.

……

Мансур се върна в къщата, а аз започнах да изпълнявам инструкциите на Дендонкър. Те ме преведоха през лабиринт от улички в покрайнините на града и ме изведоха на дългото право шосе, което минаваше покрай Дървото. Мястото, където бях срещнал Фентън за пръв път. Днес никой не бе организирал засада там. Наоколо бе пусто, не се виждаше жив човек. Или мъртъв.

Шофирах бавно и спокойно, като пенсионер, изкарал таратайката си за неделна разходка. Мислите ми бяха насочени изцяло към товара отзад. Не исках той да се взриви, ако случайно попадна в някоя дупка на пътя. Не исках да се преобърна с него отзад. Не очаквах да срещна полицейски патрули по тези места, но именно нещата, които човек не очаква, провалят плановете му.

Не откъсвах поглед от страничните огледала. Исках да разбера дали ме следят. Не видях никого. Нито черни линкълни, нито стари джипове. Не пропуснах да огледам и небето. За малки самолети. Хеликоптери. Дронове. Отново нищо. Което не бе изненада. Но това означаваше, че най-вероятно в бомбата е монтиран чип с джипиес предавател. Или в камиона. Или и на двете места. Което не бе проблем. Защото нямаше да ми навреди по никакъв начин. Нещо повече, разчитах на тези чипове.