По-добре мъртви

24

"Бордър Ин" се намираше в югоизточните покрайнини на града. Постройката бе широка, двуетажна, с плосък покрив, скрит зад балюстрада. Името на хотела бе изписано с избелели неонови букви. Отначало фасадата ми се стори съвсем обикновена, но когато приближих, осъзнах, че това първоначално е била задната част на сградата. Входът се намираше в далечния край и бе обърнат с лице към границата. Стената бе покрита с красиви винетки. Над вратата още се виждаха буквите и цифрите, изписали ГРАНД СЕНТРАЛ ХОТЕЛ 1890. Явно това е било първоначалното му име. Който и да го бе проектирал, очевидно бе очаквал градът да се развива на юг. А не на север. Сега изглеждаше, че хотелът е ориентиран в грешната посока.

От входа се влизаше в просторно правоъгълно фоайе. Стените бяха покрити с тъмна ламперия. Повечето панели бяха напукани, а лакът върху тях се лющеше. Подът бе застлан с теракотени плочи. Някои бяха едноцветни, други бяха покрити със сложни мотиви в оранжево и кафяво. От тавана висеше полилей, който изглеждаше изработен от истински кристал. Висулките бяха изрязани и шлифовани в сложни форми, но изглеждаха потъмнели и помътнели от годините. И покрити с прах. Повече от половината крушки не светеха. Може да бяха изгорели, а може и да бе някаква мярка за икономии.

Рецепцията бе разположена точно срещу входа. Широка пет метра, тя бе изработена от тъмна полирана дървесина. Зад нея стоеше мъж, вдигнал крака върху плота. Ботушите му със заострен връх бяха от змийска кожа. Подметките му обаче бяха протрити. Мъжът бе облечен в избелели джинси и синя риза с индийски мотиви. Върху ризата носеше черен кожен елек. Разкопчан. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Май беше задрямал. Не исках да го притеснявам. Нямаше смисъл. Знаех къде отивам, затова направо тръгнах към коридора, който водеше към стълбите.

Стая 212 се намираше на втория етаж, в края на коридора, който водеше към южното крило на сградата. Вратата бе открехната на сантиметър. На пода до рамката лежеше тънка книга с меки корици, която пречеше на вратата да се затвори. Надникнах през процепа. Не видях нищо необичайно. Само грубо тъкан кафяв мокет. А също и крайчеца на легло със завивка на флорални мотиви. И ръба на прозорец със завеси в същия десен. Никакви хора. Никакви оръжия. И все пак това несъмнено бе капан. Щеше да бъде далеч по-безопасно да си тръгна. Това обаче нямаше да помогне на Фентън. Нуждаех се от информация, а единственият ми известен източник се намираше зад тази врата.

Отстъпих встрани и почуках.

– Влез.

Гласът принадлежеше на жената от "Рижата кобила". Познах го веднага. Дотук добре.

Бутнах вратата и влязох в стаята. Жената бе застанала в ъгъла вляво от мен. Стаята бе достатъчно просторна, а разстоянието между вратата и рамката – достатъчно тясно, за да не мога да я видя от коридора. Тя бе облечена със същата жълта лятна рокля. В ръката си държеше пистолет. "Берета М9". Оръжие, което би трябвало да ѝ е добре познато, ако наистина бе тази, за която я смятах. Дулото бе насочено право в гърдите ми.

Капанът бе планиран доста добре. Жената стоеше прекалено далече, за да мога да сграбча пистолета, без да ѝ дам възможност да натисне спусъка. Единственото, което можех да направя, бе да отскоча обратно през вратата. Тя обаче щеше да го очаква. Нямаше гаранция, че ще бъда достатъчно бърз. Освен това не знаех къде се е скрила приятелката ѝ. Можеше вече да е блокирала отстъплението ми по коридора. А и аз се нуждаех от информация. Независимо дали двете жени бяха готови да я споделят с мен или не.

Бутнах книгата с крак. Отворих вратата. И вдигнах ръце на височината на гърдите си.

– Иди до леглото – посочи жената с пистолета.

Подчиних се.

– Виждаш ли снимките? – попита тя.

Върху възглавницата лежеше снопче снимки. Взех ги. Оказаха се общо пет. С размери десет на осемнайсет сантиметра. Цветни. На петима различни мъже. Всичките облечени в пустинни камуфлажни униформи.

– Покажи ми Майкъл – заяви тя. – Тогава ще говорим.

Разгледах снимките една след друга. Бавно и внимателно.

– Покажи ми грешната снимка и лешоядите ще пируват тази вечер – добави дамата с жълтата рокля, без да отмества пистолета от гърдите ми.

Двама от мъжете бяха афроамериканци. Един бе латиноамериканец. Останалите двама бяха европейци. Като Фентън. Това стесняваше кръга. Едно от две е за предпочитане пред едно от пет. Но пак не ме устройваше. Представих си лицето на Микаела Фентън. Двамата с Майкъл не бяха еднояйчни близнаци. Това бе очевидно. А и никога не го бях виждал. Нямах представа колко си приличат. Но не разполагах с друго освен със снимките. Сравних очите на тези двамата с Фентън. Носовете им. Устите. Ушите. Цвета на косите. Формата на главите. Височината. Накрая се замислих как бих постъпил самият аз, ако исках да улича някого в лъжа. Хвърлих и петте снимки на леглото.

– Каква игра играете? – попитах аз, без да откъсвам поглед от пръста върху спусъка. – Нито една от снимките не е на Майкъл.

Жената не свали пистолета.

– Сигурен ли си? Разгледай ги отново. Сякаш животът ти зависи от тях. Всъщност това е самата истина.

– Не е нужно. Неговата снимка не е тук.

– Добре. Може и да не е. Откъде го познаваш?

– От сестра му. Микаела.

– По-голямата му сестра?

– Близначката му.

– Която е служила във военновъздушните сили?

– Във военното разузнаване.

Жената свали пистолета.

– Добре. Съжалявам, но трябваше да се уверя. Моля те, седни.