По-добре мъртви

28.

Предположих, че младежът с протритите подметки на ботушите не спи толкова дълбоко, колкото изглеждаше.

Когато слязох във фоайето, краката му не бяха върху рецепцията. Той не се излягаше на стола си. Всъщност от него нямаше и следа. Затова пък видях други двама да се навъртат наоколо. Онези от предишната вечер. Единствените, които бяха в състояние да се държат на краката си. Този път те чакаха мен. Това беше очевидно. И двамата изсумтяха, когато ме видяха. После пристъпиха към действие. Мъжът, който бе шофирал, застана пред двойната врата, която бе затворена. И заключена най-вероятно. Другият, когото бях ударил с дръжката от кирка, заобиколи и блокира коридора. Излишно бе да си прави труда. Нямах никакво намерение да тръгна натам.

Двамата бяха облечени по същия начин, както и преди. Черни тениски. Черни джинси. Черни боти. Сега обаче лявата ръка на шофьора лежеше в презраменна превръзка. И двамата носеха малки раници. Изработени от здрава изкуствена материя, известна като балистичен найлон. С цвят на пясък, протрити, изцапани, доста използвани. Провиснали от нещо тежко и обемисто в тях.

Шофьорът каза:

– Лягай на земята! По лице! Ръцете зад гърба!

– Пак ли? – възкликнах аз. – Наистина ли?

– Лягай! Веднага!

Не помръднах.

– Да не би да са те изпускали на главата, когато си бил бебе? Или това се отнася за шефа ти? Защото, честно казано, започвам да се притеснявам. Всяко живо същество на тази планета притежава способността да се учи от жизнения си опит. Но не и ти. Какво се случи последния път, когато изрече тези думи? Когато бе придружен от трима души, готови да ти помогнат? А не само от един.

– О, ние се учим!

Шофьорът кимна. Другият свали раницата от рамото си. Дръпна ципа и извади съдържанието ѝ. А то се оказа противогаз. Черен, с покритие от бутилов каучук, кръгъл филтър, монтиран отстрани, и триъгълни стъкла, които му придаваха меланхоличен вид. Приличаше ми на армейския противогаз М40, използван от американските сухопътни части и морската пехота от 90-те години насам. Не беше най-новият модел, нито най-удобният, но пък бе достатъчно ефективен. Мъжът го нахлупи на главата си и дръпна една от презрамките.

Шофьорът стисна своята раница между коленете си, отвори я и извади напълно идентичен противогаз. Успя да си го сложи с една ръка и застина неподвижно за миг. Приличаше на депресирано насекомо. После извади още нещо от раницата. Малък сребрист контейнер с размерите на консерва боб. От горната му страна стърчаха метален пръстен и малък лост.

– Чувал ли си за Си Ес? – Думите на шофьора прозвучаха приглушено от разговорното устройство в предната част на противогаза.

Разбира се, че бях чувал за CS. Сълзотворен газ. Нещо повече, бях го изпитал на гърба си. Преди години, в последния ден на основното обучение. Дванайсет войници се оказахме заключени в една стая с инструктор. Насред стаята стоеше метална маса. Той постави върху нея граната с този газ, дръпна халката и я хвърли във въздуха. Инструкторът бе сложил противогаза си предварително. Моделът бе от по-старите – M17, който бе стандартен за онези години. Ние трябваше да изчакаме халката да падне на земята, след което разполагахме с двайсет секунди да си сложим противогазите. Всички се справихме със задачата. Това бе лесната част от упражнението. За разлика от следващата. Всеки трябваше да свали противогаза и да извика името, чина и номера си. Един по един. Можехме да си сложим противогазите само след като инструкторът кимнеше. А това бе лошо. Много лошо. Още по-лошо бе, ако инструкторът не харесваше някого. Ако се престореше, че не го чува. Ако го накараше да повтори всичко. Едно от момчетата трябваше да потрети, като между всеки опит правеше пауза. Всяка от тях бе дълга по един час. Така поне изглеждаше отстрани. Така поне ни се струваше на нас. На бедното хлапе сигурно му се бе сторило, че всяка пауза продължава по една година. Докато изскочи на чист въздух, предната част на униформата му вече бе подгизнала от сълзи и сополи. Десет минути по-късно хлапето заяви, че напуска армията.

– Ние го наричаме Ди Ес. – Шофьорът вдигна сребристата газова граната високо във въздуха. – Дендонкър Спешъл. Прилича на Си Ес, но е много по-мощен. Изгаря очите до такава степен, че ослепяваш, ако не ги измиеш навреме с физиологичен разтвор. А знаеш ли какво се случва с носа? Гърлото? Белите дробове? През живота си не си изпитвал подобна болка. Мога да ти го гарантирам.

Замълчах.

– Последен шанс – каза шофьорът, – Легни на земята. Направи си услуга. Защото принудиш ли ме да използвам това, играта ще се промени. Ще запълзиш към мен. Ще се проснеш в краката ми. Ще ме умоляваш да спася очите ти.

Не помръднах от мястото си.

– Това никога няма да стане.

– Стига бе, човек! – Гласът на другата горила прозвуча като на робот. – Това е наука. Не можеш да вървиш срещу науката. Прояви малко уважение към химията.

– Нямам нищо против химията.

Пистолетът, който бях взел от мъжа пред кафенето, още бе у мен. Изкушавах се да го използвам. Това щеше да реши непосредствения проблем. Но все някой щеше да чуе изстрела, а нямах желание да привличам внимание. Не и в този момент. Това, което бях намислил, изискваше дискретност. Затова пристъпих бавно вляво. Точно толкова, колкото бе необходимо, за да може шофьорът да застане между мен и изхода.

– Но все пак винаги съм предпочитал физиката.

– Предупредих те!

Шофьорът издърпа щифта, който блокираше извитата скоба. Премести гранатата в лявата си ръка. Сви десния си показалец и го промуши през халката. И дръпна.

Халката обаче не помръдна.

Предполагам, че този тип за пръв път държеше в ръцете си граната със сълзотворен газ. Активирането ѝ е далеч по-трудно, отколкото изглежда по филмите. Щифтът е изработен от хирургическа стомана. Единият му край е извит под остър ъгъл. И така трябва да бъде. Никой не иска гранатата да се взриви неволно в джоба му. Шофьорът стисна по-здраво. Вдигна десния си лакът. Може би смяташе, че това ще му даде някакво предимство. Не изчаках да видя дали е прав или не. Оттласнах се рязко и се втурнах към него. С всички сили. Право към него. Изминах половината разстояние. Три четвърти. И тогава се хвърлих напред.

Рамото ми се заби в диафрагмата на шофьора. Той изгуби равновесие. Затъркаляхме се към двойната врата. С обща маса от над двеста килограма. Ефектът от моето тегло бе мултиплициран от скоростта, която бях набрал. Старата ключалка не можеше да ни удържи. Вратите се отвориха рязко, едното крило се удари в стената, другото се откачи от пантите и падна на земята. Двамата с мъжа също паднахме на земята. Той отдолу, по гръб. Аз отгоре, притиснал гръдния му кош. Усетих част от ребрата му да се чупят от натиска. Може би и едната ключица. Или дори двете. Тези травми обаче нямаха никакво значение. Защото шофьорът никога нямаше да изпита болка. Раменете му се стовариха върху ръба на първото стъпало към улицата. Моето тяло притискаше торса му на място. Главата му обаче продължаваше да се движи. Тя се изви десетина сантиметра назад. В резултат на това черепът му удари следващото циментово стъпало. И се пръсна като диня. Нещо лепкаво опръска лицето ми. Шофьорът потрепна. Само веднъж. После застина.