По-добре мъртви

31.

Изминах едва пет метра и спрях. Заради телефона на онзи глупак. Телефонът щеше да ми трябва, а това означаваше, че се налага да го отключа. Което можеше да се окаже проблем. Апаратът бе от онези, с големите дисплеи. Нямаше клавиатура с цифри. Нямаше бутонче, което да натисна, за да разчете пръстов отпечатък. Вдигнах го и дисплеят грейна. В същото време обаче завибрира гневно в ръката ми. Появи се съобщение: Лицевото разпознаване неуспешно. Желаете ли да опитате отново? Бог да е на помощ на всеки телефон, който разпознае лицето ми, помислих си аз. И се върнах при колата. Отворих шофьорската врата и поднесох телефона към носа на мъжа. Апаратът отново избръмча сърдито. Свалих го по-надолу и опитах отново.

Без успех.

Предположих, че проблемът се крие в челюстта на мъртвеца. Тя бе счупена от въздушната възглавница. Телефонът явно бе запаметил лицето на своя собственик. А сега то изглеждаше различно. Очертанията му се бяха променили. Опитах се да повдигна челюстта му, придържайки я с пръсти, след което отново поднесох телефона пред лицето на мъжа. Не се получи. Изместих челюстта леко встрани. Направих нов опит. Отново без резултат. Нещо повече, апаратът избръмча още по-сърдито от преди. На дисплея се изписа ново съобщение: Въведете парола, за да активирате лицевото разпознаване.

Под съобщението се появиха шест кръгчета, малки, празни и строени в една линия. Най-отдолу се появиха десет други кръгчета, номерирани от 0 до 9. Те бяха подредени като обикновена телефонна клавиатура. Натиснах нулата. Първото малко кръгче промени цвета си в сив. Следователно паролата бе шестцифрена. Комбинациите бяха прекалено много, за да мога да я налучкам. Не и без да знам нещо повече за мъртвеца. Нещо, което да намали броя им. Натиснах нулата още пет пъти. За всеки случай. Останалите малки кръгчето също се изпълниха. Телефонът избръмча гневно. Грешна парола. Ще опитате ли отново? Може би, казах си аз, но не и тук. Не и докато стоя до кола с два трупа в нея. И при положение че разполагам с друга възможност, която да изпробвам.

Заобиколих колата и вдигнах капака на багажника. Тялото на другия мъж се бе плъзнало напред в резултат на сблъсъка. Пресегнах се, хванах го за колана и го дръпнах назад. Проверих джобовете му и открих друг телефон. Отново без клавиатура. Той също се отключваше с лицево разпознаване. Обърнах мъртвеца по гръб и го наместих така, че лицето му да не попада в сянка. Поднесох телефона на нивото на носа му. Апаратът избръмча и се отключи.

Вече разполагах с един телефон. Това бе добре, но нищо повече. Нямах представа колко дълго ще остане отключен. Трийсет секунди? Минута? Десет? Колкото и време да ми отнемеше, това не бе проблем, докато се намирах близо до колата. Лесно можех да използвам лицето на човека в багажника, за да отключа телефона. Проблемът бе в това, че не исках да оставам близо до колата. И не исках да използвам телефона близо до колата. Исках да заема позиция в къщата, преди да изпратя съобщение и да подмамя още неколцина от хората на Дендонкър. Исках да ги видя как пристигат. Да видя колко са на брой. С какви оръжия разполагат. Щеше да мине известно време, докато стигна до там. Половин час може би. Най-малко. Шевролетът бе пред хотела на Фентън. Бях извървял пеша разстоянието от там до "Рижата кобила". А после и до "Бордър Ин". Трябваше да се върна по същия маршрут, за да взема колата. Или да се сдобия с ключовете за някой от автомобилите на Майкъл. А междувременно исках да свърша още две неща.

Не виждах друго решение предвид обстоятелствата. Трябваше да изпратя съобщение и да видя как ще се развият събитията. Ако пристигнех първи в къщата, това щеше да ми даде възможност да наблюдавам околността. Да съставя план. Което можеше да се отрази върху някои детайли, но не и върху крайния резултат. Не се съмнявах, че колкото и хора да изпрати Дендонкър, каквото и оръжие да носят със себе си, всичките ще се озоват в болницата. Или в моргата.

Докоснах иконката за текстови съобщения и въведох номера, който човекът на Дендонкър ми бе продиктувал. По думите му съобщението бе със свободен текст, затова написах: "Пленникът е при нас. Тръгваме към къщата". После добавих: "Пристигаме след 40 минути". Предположих, че това ще има значение. А може и да нямаше. Но си заслужаваше да опитам.

Не знаех колко време ще мога да използвам телефона, затова набрах номера на Уолуърк, докато вървях към хотела. Той отговори на първото позвъняване.

– Обажда се Ричър. Вървя по следа, затова ще бъда кратък. Има ново развитие. Разговарях с жена, свързана с член на екипа на Дендонкър. Тя призна съществуването на заговор за поставянето на бомба по време на церемония, посветена на Деня на ветераните. Жената твърди, че бомбата няма да предизвика взрив, а само отделянето на дим. За целите на някаква кампания.

– Вярваш ли ѝ?

– Знаем, че човекът на Дендонкър е конструирал истинска бомба. Работата на Фентън в ЦАТВУ го доказва. Следователно или жената, с която разговарях, е заблудена и безвредната бомба ще бъде подменена с друга, или е в ход паралелен заговор.

– Коя е мишената?

– Жената не знаеше.

– Окей. Предлагам да заложим на сигурно. Ще вдигна обща тревога.

– Добре. Нещо за мен?

– Адресът, който ми даде. Намерих собственика. Оказа се поредната куха фирма. Не открих връзка между нея и Дендонкър или която и да било негова компания. Фирмата не притежава други активи. Но попаднах на нещо странно. Фирмата е сменила собствеността си преди десет години. Веднага след пристигането на Дендонкър в града. Открих статия в местната преса. Според нея старият собственик бил симпатичен старец, който живял в града години наред, а после едва ли не бил изхвърлен на улицата. Къщата не е била обявена за продан. Собственикът не искал да продава. Но се появил неизвестен купувач, най-вероятно Дендонкър. И той действал много агресивно. Сякаш е искал специално тази къща.

– Защо? В нея не живее никой. Тя е празна. Хората на Дендонкър я използват като междинен пункт. Могли са да изберат десетки подобни къщи. Градът изглежда толкова западнал. Защо им е притрябвала точно тази?

– Може Дендонкър да е планирал да заживее там, а после да е променил решението си. Или да е имал други планове, които са се провалили. Причини колкото искаш.

– Предполагам, че си прав, но ще те помоля за една услуга. Провери кой притежава съседните имоти. Провери цялата улица. Виж дали няма да изскочи нещо.

……

Приключих разговора с Уолуърк тъкмо когато стигнах стъпалата пред главния вход на хотела. Следите от кръв още бяха там. Но вече изсъхнали. Превърнали се в кафяви корички. Здравото крило на вратата бе затворено. Някой бе вдигнал счупеното и го бе подпрял на стената. Влязох през дупката, която бе оставило то. Огледах фоайето. Веднага забелязах каубойските ботуши върху рецепцията. Бяха същите. Змийска кожа. Протрити подметки. Зарадвах се, че ги виждам. Това ми помагаше бързо и лесно да отметна следващата задача в списъка.

Младежът се бе излегнал на стола си. Елекът му бе все така разкопчан. Шапката му отново покриваше лицето му. Той обаче не спеше както миналия път. Цялото му тяло се напрегна, когато приближих рецепцията. Явно не очакваше да ме види отново. В това не можеше да има съмнение. Вероятно бе решил, че кръвта отвън е моя.

– Колко? – попитах го аз.

Младежът посегна към шапката си, побутна я назад и се престори на объркан, сякаш току-що се бе събудил.

– Колко? За какво?

– За да се обадиш на Дендонкър. За да му кажеш, че съм тук. Колко ти плати?

– Нищо. Искам да кажа, че нямам представа за какво говориш.

Сграбчих младежа за глезените и дръпнах рязко. Задникът му се плъзна по стола, той се стовари на пода и изскимтя, когато се удари в плочките. Прескочих бюрото и се приземих от другата страна. Той посегна към рафт в бюрото, който не се виждаше откъм фоайето. Там лежеше стара пушка "Ел Си Смит". Част от цевта бе отрязана и от нея бяха останали не повече от петнайсетина сантиметра. Което я правеше по-лесна за боравене. И достатъчно смъртоносна отблизо.

– Остави я! – казах аз.

Младежът обаче продължи с опитите си да стигне до пушката, затова го изритах в лицето. Не беше силно. По-скоро го побутнах назад, колкото да се просне отново по гръб. А после стъпих върху ръката му. За да избия от главата му всяка мисъл за съпротива. За да го откажа от желанието да посегне пак към оръжието.

– Колко? – попитах отново.

Той се претърколи от едната на другата страна, притиснал премазаната си длан към гърдите.

– Нищо допълнително. Той ми плаща всеки месец. Петстотин долара. В брой. За да докладвам, ако забележа нещо необичайно. Или нещо странно, в което се забъркат хората му, отседнали тук. Понякога разпраща спешно съобщение. Като тази сутрин. Получих описанието ти. Трябваше да се обадя, щом те видя. Нямах избор. Господин Дендонкър е много опасен.

– Човек винаги има избор. Правилен или не. Това е ясно като бял ден. Но ти си решил, че няма да те хванат. Поддал си се на алчността. Направил си грешния избор. Затова с теб ще се случи следното. Когато се събудиш, ще напуснеш града. Незабавно. И никога няма да се върнеш. Аз непременно ще проверя. Заваря ли те тук, Дендонкър ще ти се стори мил и симпатичен като Великденския заек. Ясен ли съм?

– Когато се събудя? Сутринта ли?

– Сутрин. Следобед. Когато се случи.

Сграбчих младежа за ризата и го изправих в седнало положение. И го изритах отново в лицето. Този път малко по-силно.