По-добре мъртви

11.

Фентън се преоблече в синя копринена пижама и се разположи на леглото. Аз останах с дрехите си и се излегнах на канапето. Тя сложи маска върху очите си и застина неподвижно.

Едва ли заспа веднага. Дишането ѝ не бе достатъчно равномерно. А прекалено бързо. Прекалено плитко. Прекалено напрегнато.

Лежах буден, с отворени очи, часове наред. Нещо ме притесняваше. Не бях в състояние да определя какво точно, но в главата ми светеха цял куп малки червени лампички. Те не ми даваха покой. Предполагам, че се унесох в сън около четири сутринта. Събудих се в седем. Всъщност събуди ме Фентън, която викаше името ми. Тя седеше в леглото. Маската бе вдигната на главата ѝ. Косата ѝ бе в безпорядък. В ръката си държеше мобилния си телефон.

– Единайсет часа – каза тя с дрезгав глас. – Тази вечер. Искат да се срещнат с теб. Успяхме!

Надявах се на съвсем друго начало на деня. Бях буден от петнайсет секунди и вече бяхме решили първия проблем.

– Отговори им – отвърнах аз. – Напомни им – ти сама, невъоръжена. Сделката е пари срещу информация.

Фентън написа съобщението. Минута по-късно телефонът ѝ изпиука.

– Всичко е наред. Съгласиха се.

След още една минута телефонът на Фентън изпиука отново. Входящо съобщение. Фентън го прочете и обърна дисплея към мен, за да го видя.

– Гейм, сет, мач! Заместникът на Дендонкър. Предупреждава ме да съм на разположение довечера.

Фентън легна върху купчината възглавници и продължи да пише в телефона си.

– Добре. Потърсих експертите по съдебна медицина в района. Изскочи само едно име. Някой си доктор Холиър. Изглежда, че се занимава с всичко. Кабинетът му е в медицинския център. Онази, голямата сграда. Ще изчакаме доставката, после ще тръгнем натам. Нещата би трябвало да пристигнат преди обед. Така ще ни остане достатъчно време.

– Не можем да отидем и двамата. А доставката? Трябва ли да се подпишеш, че си я приела?

Фентън кимна.

– По-добре остани тогава. Аз ще говоря с доктора.

……

Фентън поръча закуска по телефона. Аз взех душ. Чух почукване на вратата, докато се обличах, а когато излязох от банята, долових аромат на кафе. Самата прелест. Нищо не може да се сравни с първата чаша кафе за деня.

Фентън бе поръчала буритос. Хранехме се в мълчание. Когато приключихме, събрах картонените чинии, грабнах слънчевите очила, които бях взел от онзи тип при Дървото, и се запътих към вратата.

– Няма ли да вземеш оръжие? – Фентън изглеждаше притеснена.

– Отивам в обществена сграда. На входа би трябвало да има детектори за метал.

– В този град? Съмнявам се.

– Не си заслужава риска. А и пистолет не ми трябва. Ако докторът не е човек на Дендонкър, ще го убедя да ми помогне. Ако ли пък Дендонкър го държи с нещо, пистолетът няма да ми стигне, за да го убедя.

……

Излязох навън и прекосих вътрешния двор на хотела. Утрото бе прекрасно. Идеално за разходка. Слънцето грееше ярко, но температурата бе приятна. Още долавях следи от нощния хлад, който пустинята бе довяла. Небето бе толкова чисто и лазурно, че направех ли опит да опиша този цвят пред някого, той несъмнено щеше да заяви, че преувеличавам. Тесните улици лъкатушеха без никакъв ред, а къщите от двете им страни изглеждаха стари и обикновени. Сякаш бяха изникнали преди години по протежение на пътеките, които хората бяха прокарали със своите магарета, мулета или каквото там бяха използвали, за да тегли каруците им. Никакво планиране. Никакво въображение. Можех да си представя хората, които отглеждаха децата си или упражняваха занаята си в тях. Хвърлих поглед към покривите. Някои имаха телевизионни антени, но така и не видях мачти на мобилни оператори. Което само подсили впечатлението ми, че прогресът е подминал това място. Вероятно нищо значимо не се бе променило тук от десетилетия насам. Нищо освен пристигането на Дендонкър.

Открих медицинския център без никакви проблеми. Оказа се солидна, дори внушителна сграда, построена от светъл камък. Тя излъчваше гордост. В това не можеше да има никакво съмнение. Беше изградена от истински майстори. Това си проличаваше по добре изпипаните детайли по входа, прозорците, первазите. Вътре ме очакваше богато украсен жезъл на Хермес, изобразен върху полирания бял под. Право над него висеше голям полилей с формата на земното кълбо. Таванът бе сводест, украсен със сцени от историята на медицината от каменната епоха до Втората световна война. Ако трябваше да съдя по архитектурния стил, тази сграда спокойно би могла да бъде съдебна палата или градска библиотека. Но достатъчно бе да затворя очи и тогава всяко съмнение, че се намирам другаде, а не в болница, изчезваше. Миризмата не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.

На рецепцията нямаше никого. В единия ъгъл на масивното тиково бюро с каменен плот, излъскан от дългогодишна употреба, стоеше затворен лаптоп, а до него – кожена папка и бележник. На стената бе монтирано табло с имената на отделенията. Те бяха изписани съвсем старомодно – с бели букви, разделени от тъмночервен плюш. Моргата не бе упомената на таблото. Явно не бе от местата, които медицинският персонал обича да рекламира.

Минах през вратата встрани от бюрото. Така попаднах в коридор, от двете страни на който имаше обикновени дървени врати. С номера, а не с имена върху тях. Видях стълбище в далечния край. Спуснах се по него. Донякъде защото всички клиники и отделения, изписани на таблото, се намираха на горните етажи. И донякъде воден от инстинкта си. Струваше ми се логично да държат мъртвите под земята.

Така попаднах в друг коридор. Ярко осветен. На тавана, на съвсем малки разстояния една от друга, бяха монтирани лампи с по три флуоресцентни тръби. В коридора имаше само една двойна врата. С надпис "Морга". Когато приближих, чух глас. Мъжки. Не успях да различа всички думи, но заради начина на говорене заключих, че в моргата има само един човек. Който диктува. Вероятно бележките си. Вероятно на диктофон. Вдигнах ръка, за да почукам. Но се спрях. Време бе да погледна фактите в очите.

Каквото и да кажех на доктора, нямаше да ми помогне.

Обърнах се, качих се по стълбите и излязох на улицата.