Прекарал съм повече нощи на необичайни, неудобни места, отколкото мога да преброя, но за пръв път спях в морга. Всъщност не бе чак толкова неудобно, колкото очаквах. Във физическо отношение поне. Доктор Холиър ми осигури постелка, спален чувал и маска за очите като онези, които раздават по време на презокеански полети. Остави ме да спя, след което се върна в шест сутринта. Донесе ми кафе и докато го пиех, той се зае с изработването на огнестрелната рана върху гърдите ми. За целта използва специална глина. Докторът се постара раната да се получи с нужния размер и форма. С назъбени краища. С цветове, които варират от яркочервено до тъмнокафяво. Когато остана доволен от резултата, закрепи раната върху гърдите ми. После ми постави инжекции. По една във всяка ръка. Във всеки крак. В гърдите и стомаха. Прибра импровизираното ми легло и го скри в хладилника вдясно. Накрая погледна часовника на стената и обяви:
– Добре. Време е!
Той отвори вратата в центъра на хладилното отделение и издърпа плъзгащия се метален плот. Съблякох се и докторът прибра дрехите ми при спалния чувал. Легнах. Той ме покри с чаршаф и залепи клепачите ми с тиксо.
– Успех! – пожела ми доктор Холиър. – Опитайте се да не изпотрошите моргата ми, когато пристигне Дендонкър.
Той покри главата ми с чаршафа и бутна металния плот обратно в хладилника. Докрай. Чух вратата да се затваря. Усетих изгасването на лампите. Почувствах мрака. Кожата по раменете ми настръхна. Мразя тесните, затворени пространства. Винаги съм ги мразил. Това е някакъв дълбоко вроден, първичен страх. Опитах се да си представя какво има около мен. Зад вратите на хладилника имаше едно-единствено отделение. То не бе разделено на по-малки секции. Пространството там бе доста голямо. Започнах да се чувствам по-добре. Докато не си спомних подложеното на аутопсия тяло. Зачудих се от коя ли страна се намира. Една малка част от мен дори искаше да го види. Но по-голямата част от мен бе доволна, че това е невъзможно.
Прекарах вътре почти час, когато вратата на хладилника се отвори. Ей така, изведнъж, без предупреждение. Мигом усетих светлината. Някой издърпа металния плот. Бавно и леко. Отметна чаршафа от главата ми. Чух глас. Носов, с твърд акцент. Непознатият каза: "Мръдни се!". Някой махна чаршафа от цялото ми тяло и го пусна на пода. Носовият глас заговори отново. Предположих, че е Дендонкър. Той разпитваше какво точно ме е убило. Доктор Холиър отговаряше. После започнаха да обсъждат старите ми рани. Белезите, които бяха оставили. Какво може да ги е причинило. Какво друго знаеха за мен.
Шейсет секунди, без да дишам. Неудобно. Но поносимо.
Чаршафът ме покри отново. Първо тялото. После лицето. Но преди да успея да си поема дъх, някой отново го отметна. Последва обсъждане на уж фалшивата ми самоличност. Която всъщност бе истинската ми самоличност. Истинското ми име. Въпроси и отговори, въпроси и отговори… В един момент усетих как Дендонкър пристъпва към мен. Не можех да го видя, но знаех, че се взира в мен.
Деветдесет секунди, без да си поема дъх. Нуждаех се от глътка въздух. Белите ми дробове започваха да парят. Тялото ми изпитваше отчаяна нужда да помръдне.
Чух Дендонкър да подхвърля, че съм търсел него, а не Майкъл. Явно страдаше не само от параноя, но и от нарцисизъм. Очарователна комбинация. Нищо чудно, че не се погаждаше добре с повечето хора. Дочух шумолене на хартия. Последваха още въпроси. Дендонкър нареди да изгорят паспорта ми. Да изхвърлят тялото ми. Гласът му бе силен и рязък, сякаш даваше заповеди. Посещението му тук явно бе към края си.
Две минути, без да си поема дъх. Дробовете ми не издържаха повече. Поех голяма глътка въздух. Дръпнах лейкопласта от очите си. И се изправих върху металния плот.
В помещението имаше четирима души. Всичките бяха мъже. Всичките стояха с отворена уста. Доктор Холиър седеше на бюрото си. Двамата мъже в костюми, може би прехвърлили четирийсетте, стояха до вратата. Още един стоеше по средата на стаята и ме гледаше. Той бе на шейсет и няколко. Имаше ъгловато лице с белег от изгаряне върху лявата скула. Белегът бе с формата на триъгълник. Очите му бяха изпъкнали. Ръцете и краката му бяха необичайно дълги. От дясната му ръка липсваха три пръста. Той използваше палеца и другия си пръст, за да движи въртящия се пръстен върху циферблата на часовника си.
– Дендонкър? – попитах аз.
Той не реагира. Скочих от металния плот. Дендонкър бръкна в джоба на сакото си и извади оръжие. Револвер. Модел NAA-22S. Съвсем миниатюрен. Дълъг не повече от десет сантиметра. Грабнах го от ръката му, хвърлих го в хладилника и блъснах Дендонкър към срещуположния ъгъл на помещението. Исках да го отдалеча от вратата. Исках да му попреча да се измъкне, докато се занимавам с горилите му. И двамата му пазачи пристъпваха към мен. Мъжът вляво бе облечен със светъл костюм и имаше чуплива коса. Другият, отдясно, имаше права коса и тъмен костюм. Разстоянието между тях бе половин метър. И двамата посегнаха под саката си с намерението да извадят оръжията си. Но така и не получиха шанс да го направят. Пристъпих бързо към тях. Свих юмруци и издърпах ръцете си максимално назад. И ги стоварих едновременно върху челюстите им. Може да не бяха най-силните удари, които съм нанасял някога. Имах чувството, че инжекциите седатив са ми се отразили поне малко. Отнели са няколко процента от силата ми. Не че това имаше значение. Движението на юмруците ми напред, съчетано с движението на телата им в срещуположната посока, даде резултат, равносилен на сблъсъка на двете горили е камион. Те се проснаха на земята едновременно и се превърнаха в кълбо от преплетени крайници. Дори не помръднаха. Обърнах се да проверя какво прави Дендонкър и го видях да стои в ъгъла. Заприлича ми на гигантско насекомо в терариум на зоопарк.
Тогава чух звук. Зад мен. От другата страна на вратата. Тя се отвори рязко, почти като от газова експлозия. В стаята влезе мъж. Имах чувството, че се завъртя настрани, за да мине през рамката, толкова широки ми се сториха раменете му. Освен това непознатият бе висок. Поне метър и деветдесет и осем. Поне сто и шейсет килограма. Нямаше коса. Главата му приличаше на топка за боулинг. Очите, устата и носът му изглеждаха малки и събрани едни до други на прекалено малка площ. Ушите също бяха малки, но щръкнали. Розовата му кожа лъщеше. Облеклото му се състоеше от бяла риза и черен костюм без вратовръзка. Жалко. Можех да използвам вратовръзката, за да го задуша.
Мъжът пристъпи напред. Движенията му бяха странни – тромави и отсечени като на робот. Но когато приближи достатъчно, крачките му се превърнаха в ритници, а движенията на ръцете му – в юмручни удари. Той бе спокоен, непоклатим, неуморен. Сякаш присъствах на демонстрация на бойни изкуства. Ударите му бяха дори хипнотизиращи. И несъмнено съкрушителни, ако някой от тях попаднеше в целта. Може би дори смъртоносни, ако ударът в целта бе повече от един.
Отстъпих назад, за да спечеля малко време. Дендонкър се опита да се промъкне покрай мен. Сграбчих го и го избутах рязко зад гърба си. Изобщо не погледнах къде ще падне. Нямах намерение да рискувам и да изпусна от поглед огромната човешка машина, която настъпваше към мен. Дендонкър запълзя в противоположната посока. Отново го избутах назад. Огромният тип продължаваше да приближава. Предположих, че иска да си поиграе с мен, да ме блъсне в стената или да ме приклещи в ъгъла, за да ми отреже пътя за бягство, след което да ме спука от бой. Явно не се притесняваше, че мога да му причиня нещо лошо.
Отстъпих още една крачка назад. А после се оттласнах със задния крак, хвърлих се напред и профучах покрай него. Докато се разминавахме, стоварих юмрука си в бъбрека му. Ударът бе силен. Несъмнено би свалил на земята повечето хора. А този тип дори не го забеляза. Направи още една крачка, след което изпълни някаква сложна техника на въртене. Първо кръстоса ръце, после ги разпери, а накрая замахна в обратната посока. Завъртя се на пръсти. Оттласна се от пода и нанесе нов ритник, но отдавна не стоях на същото място. Аз също се бях завъртял, при това по-бързо. И също се бях оттласнал от пода, при това по-силно. Атакувах наведен, преди гигантът да се е опитал да ме изрита отново.
Забих глава в гърдите му достатъчно силно, за да го отхвърля назад въпреки разликата в теглото. Той се олюля. Опитах се да го ударя, преди да се е окопитил. Мислех си да го фрасна в гърлото. Моментът не бе подходящ да се държа като джентълмен. Но преди да предприема каквото и да било, краката му опряха в металния плот, който си стоеше все така изваден от хладилника. Той се претърколи върху него. Падна под ъгъл и главата му се удари във вратата. Не достатъчно силно, за да изгуби съзнание. Но достатъчно, за да го зашемети. За секунда. Повече не ми трябваше.
Последвах го и забих лакът в слепоочието му. Използвах цялата си сила. Вложих цялата си тежест. Получи се перфектен удар. Той вирна ръце и крака във въздуха като насекомо, след което падна от другата страна. Езикът му увисна от устата. Изчаках секунда, за да съм сигурен. После се обърнах, за да видя какво прави Дендонкър.
От него нямаше и следа. Помещението бе празно с изключение на доктор Холиър и трите горили в безсъзнание.
– Тя беше извънредно бърза – заяви спокойно докторът. – Появи се една жена. Тя накуцваше. Опря пистолет в главата на Дендонкър и го изведе навън. Остави това.
Доктор Холиър ми подаде торбичка от супермаркет. В нея открих ризата, която бях заменил с голямата жълта тениска (вече напълно съсипана), и лист хартия. На него пишеше следното:
Ричър, съжалявам. Закъснях за срещата, защото Дендонкър ме изпрати да свърша нещо. Нямах намерение да те използвам и да те зарежа. Надявам се не смяташ, че съм го направила.
Но имам чувството, че играта ще загрубее много скоро, и има линии, които не мога да искам от теб да преминеш.
Радвам се, че се срещнахме, макар и за кратко. Надявам се скоро да стигнеш до океана.
Целувки!
Р. S. Ти ми спаси живота. Благодарна съм ти, никога няма да го забравя.