По-добре мъртви

34.

Върнах се в кухнята. На едната стена открих диспенсър за хартиени салфетки. От онези цилиндричните, в които има безкрайна ролка, от която да късате колкото си искате. Взех шест парчета, всяко дълго поне метър и осемдесет. Занесох ги в гаража. Свалих капачката на всеки резервоар и напъхах хартиите вътре. Запълних гърлата на резервоарите и пуснах останалата част да се влачи по пода. После се върнах в офиса. Грабнах един стол от бюрото, разположено най-близо до вратата, и го стоварих върху прозореца. После разбих прозорците и в останалите стаи. Върнах се отново в офиса. Отворих чекмеджето, което бях отключил. Взех няколко листа. Отнесох ги в кухнята. Включих един от котлоните на печката. Навих на руло листовете хартия. Запалих ги като факел. Върнах се в гаража. Поднесох горящия факел към хартиените салфетки, които се подаваха от гърлото на най-близкия резервоар. Изчаках салфетките да пламнат и си тръгнах.

Първият микробус експлодира, докато отварях вратата на шевролета. Чух съскането на пръскачките от противопожарната система, които не закъсняха да се включат. Грейнаха куп прожектори, монтирани на стълбовете на оградата и насочени към сградата. Скочих в колата и запалих двигателя. Избухна втори микробус. Потеглих, прекосих паркинга и спрях по средата на шосето от другата страна. Слънцето залязваше бързо. Големи огнени езици озаряваха небето. Те караха сенките на дърветата и кактусите да се впускат в лудешки танц из околната пустош. Излязох от колата и се върнах до стълба, върху който бе монтирана камерата. Пресегнах се и я завъртях, докато насоча обектива ѝ към сградата. Нямах представа какви охранителни и сигнални системи използва Дендонкър, но не исках да пропусне шоуто.

Четири минути по-късно се разнесоха първите сирени. Погледнах в огледалото на шевролета. Дясната половина на сградата бе погълната от пламъци. Нямаше никакъв шанс някой от микробусите да е оцелял. Бях сигурен в това. Възможно бе пожарникарите да спасят част от имуществото в някоя стая. Това обаче не ме интересуваше, затова включих дългите светлини. Отбелязах си докъде стигат и от едната, и от другата страна на пътя, след което удвоих разстоянието, за да елиминирам всяка вероятност за грешка. Накрая завих бавно надясно и шевролетът заподскача по неравния терен, отдалечавайки се от пътя. Спрях едва когато прецених, че съм стигнал достатъчно далече, за да остана незабелязан за всеки пожарен камион или полицейски автомобил, устремил се към огнения ад. Изключих фаровете. И тогава усетих жужене в джоба си. Беше телефонът, който Соня ми бе дала. Отворих го и го поднесох до ухото си.

– Имаме контакт – каза тя. – От задната врата на къщата излезе мъж. Огромен е. По-едър е дори от теб. Ако съдя по вида му, много бързаше. Отиде до съседната къща, отвори гаража и потегли. С много стар джип, като този на Майкъл. Предполагам, че идва към теб.

Благодарих ѝ и затворих. След по-малко от минута покрай мен профуча конвоят от пожарни и патрулки. Начело на колоната се движеше чернобял додж чарджър с включени светлини на покрива. Следваха го две пожарни, които изглеждаха като излезли от музей, но в добра форма. Червената боя светеше, а месинговите фитинги искряха до блясък. Машините влетяха през дупката, която бях направил в оградата, след което патрулката зави вляво. От нея слязоха две ченгета и впериха погледи в пламъците. Пожарните коли се насочиха към сградата. Екипажите им хукнаха да вадят струйници, да снаждат маркучи, да включват помпи и прочие. Изглеждаха доста обиграни в това.

Насочих вниманието си към пътя откъм града. Две минути по-късно забелязах нов чифт фарове. Те бяха бледожълти. Едва забележими. Когато приближиха достатъчно, установих, че са фарове на джип. На сходна възраст като този на Фентън, но по-чист и в по-добра форма. Когато джипът се изравни с мен, видях тубите за бензин отпред и отзад и кирката и лопатата отстрани. Зад волана седеше Мансур. Проследих с поглед как джипът влиза в паркинга и спира между пожарните коли. Мансур слезе и тръгна към сградата. Един пожарникар се опита да го спре, но Мансур го блъсна настрани и продължи напред. Ченгетата не му обърнаха внимание. Мансур закри лицето си с ризата и изчезна през дупката в стената, където до неотдавна се намираше главният вход.

Той излезе след две минути. Отиде до пожарните коли и сграбчи за униформата пожарникаря, когото бе блъснал преди малко. Явно искаше информация. Ченгетата тръгнаха към него. Бавно. Мансур пусна пожарникаря и се обърна към тях. Излая няколко въпроса. Полицаите свиха рамене и поклатиха глави. Мансур се отправи към джипа и се качи. Ченгетата тръгнаха след него. Явно се колебаеха дали да го задържат. Действията им обаче можеха да се нарекат в най-добрия случай нерешителни. Мансур не им обърна внимание, а и те не направиха опит да го спрат.

Джипът ускори и изхвърча навън. Когато мина покрай мен, видях, че Мансур говори по телефона. Вероятно докладваше какво е научил. Изчаках да се отдалечи на петдесетина метра и подкарах шевролета. Излязох на пътя. Натиснах газта. Следвах стоповете на джипа. Те се виждаха като бледочервени глави на топлийки. Шофирах, без да включвам фаровете. Пътят бе прав като свещ. Всичко щеше да бъде наред, стига да не изскочеше някое животно.

Когато стигна покрайнините на града, Мансур зави наляво, после два пъти надясно. Скъсих разстоянието, за да съм сигурен, че няма да го изгубя. Две минути по-късно го видях да завива по улицата северно от къщата. Продължих по същата пряка и свърнах вдясно. След малко телефонът ми иззвъня. Отново беше Соня.

– Той се върна. Остави колата в гаража на съседите. Сега излиза… Върви пеша… Тръгва към къщата… Отключва задната врата. Вече е вътре.

Затворих телефона и спрях в сянката между две улични лампи на десетина метра от къщата. Вътре светеше. Но отвън нямаше коли. Явно Мансур бе скрил колата, с която бе пристигнал, в друг гараж. Огледах близките къщи. Нищо не ми подсказваше коя от тях може да използва той. Извадих пистолета, който бях мушнал в колана си, и вперих поглед в предната врата. Следващите двайсет секунди не се случи абсолютно нищо. После лампите угаснаха. Свалих прозореца и се приготвих да стрелям, ако Мансур хукне навън. Той обаче не се появи. Вратата не се отвори. Изминаха десет секунди. И още десет. Отворих телефона. Открих бутона за набиране на последния номер, с който бях разговарял. Натиснах го. Соня отговори веднага.

– Нещо интересно? – попитах аз.

– Лампите угаснаха. Той от задната врата ли излезе?

– Не. Да не би да е излязъл отпред?

– Не.

– Сигурна ли си?

– Сто процента.

– Добре. Отваряй си очите. Появи ли се, първо стреляй. Въпросите после.