По-добре мъртви

54.

Хукнах по коридора право към изхода. Прелетях през него и се озовах навън. Втурнах се в пространството между двете сгради. И видях камиона. Опитах се да не мисля за товара му. Насочих се към шофьорската врата. Дръпнах силно дръжката. И не можах да я помръдна. Което бе странно. Вратите на тези камиони се заключват. И тогава видях какъв е проблемът. Някой бе добавил катинар. Халката му минаваше през дупка във вратата.

Огледах се. В подножието на сградата имаше декоративна алея, застлана с бели камъни. Грабнах най-големия, който видях. И го стоварих върху катинара. Ударих го отново и той се счупи. Захвърлих катинара встрани. Захвърлих и камъка. Качих се в кабината. Напъхах се зад волана, което не беше лесна работа, защото седалката не се местеше. Натиснах съединителя. И се опитах да си спомня как се пали двигателят. От години не бях карал подобен камион. Знаех, че няма ключ. Вместо това трябваше да следвам три стъпки. Огледах всички копчета, ключове и лостове. Под повечето нямаше нищо. Под останалите видях арабски надписи, което не ми вършеше никаква работа. Забелязах един ключ почти в центъра на арматурното табло, който ми се стори познат. Завъртях го на двайсет градуса в посока, обратна на часовниковата стрелка. Повече не можеше. Открих и едно лостче вляво, което стърчеше от таблото. Натиснах го. Накрая натиснах червеното копче долу вдясно. Старият дизелов двигател се закашля, но се събуди. Открих първа предавка. Която бе на мястото, където се намира втората предавка на повечето автомобили. Спуснах ръчната спирачка. Вдигнах крак от съединителя. Камионът се разтресе и потегли.

Пред мен се простираше път, който водеше до ролетна врата в задната част на сградата с лабораториите. Нямаше смисъл да тръгвам по него, тъй като така щях да се окажа близо до конвоя от автомобили, който се опитвах да избегна. Затова, щом стигнах края на пътя, завих наляво. Продължих покрай Сградата. Озовах се пред зоната за отдих с масите за пикник и чадърите. Нямаше начин да ги избегна. Бяха разположени прекалено близо една до друга. Затова прегазих няколко. Видях черен път вдясно. Той минаваше покрай задните фасади на осем сгради, разположени в непосредствена близост до кампуса на ЦАТВУ. Те бяха съвсем нови. Черният път явно бе останал от времето на строителството им. По цялото му протежение не се виждаше и един автомобил. Пътят обаче се намираше от другата страна на оградата, затова я връхлетях и я съборих, изправих волана и натиснах газта до дупка.

Чух сирени. Зад гърба си. Погледнах страничното огледало. То се тресеше ужасно. Видях само два черни седана с мигащи светлини на покрива. Те ме настигаха бързо. И лесно. Трудното бе да ме спрат. Нямах идея как се канят да го направят. Имаха ли представа какво превозва камионът? Колко безразсъдно бяха готови да действат? Или колко глупаво. Прецених, че към този момент се намирам на повече от триста метра от лабораторията. А това приблизително бе ширината на целия кампус на ЦАТВУ. По всяка вероятност се намирах достатъчно далече от транспондера на димната бомба. Седаните бяха почти зад мен. Единият изчезна от погледа ми. Опитваше се да ме изпревари отдясно. Появиха се още два автомобила. Право пред мен. Реших, че съм се отдалечил достатъчно. Вдигнах крак от педала на газта. Преминах на по-ниска предавка. Натиснах спирачката. И спрях възможно най-плавно. Съблякох ризата си и я провесих през прозореца. Не беше бяла, но се надявах преследвачите ми да схванат идеята.

……

Следващия час прекарах в Заседателна зала 1 в компанията на двама въоръжени мъже. През това време никой от тях не каза нито дума, което ме устройваше чудесно. Седях на същия стол, както и преди. Приведен леко напред. Подпрял глава на дланите си. Слушах музиката, която звучеше в главата ми. Започнах с няколко парчета на Меджик Слим и продължих с Шон Холт.

Не помръднах от мястото си, докато в стаята не влезе Лейн. Той застана начело на масата и постави върху нея малка кутия. Черна. Прашна. От единия ѝ край висяха разноцветни жици.

– Господин Ричър, дължим ти благодарности. И извинение. Днес беше лош ден за тероризма благодарение на теб. – Той посочи кутията. – Открихме това в камиона. Устройство, което излъчва и приема сигнали и е настроено спрямо транспондера в димната бомба. Ако то бе получило съответния сигнал, от "Редстоун" нямаше да остане нищо. Щяхме да загинем не само ние, от ЦАТВУ, но и още хиляда души.

Не казах нищо.

– Имам един въпрос – продължи Лейн и седна. – Как се досетихте?

Ключът към загадката бе предупреждението на Майкъл. В комбинация с отчаяното поведение на Дендонкър. Но не исках да говоря за тези неща. Това само щеше да повдигне нови въпроси. И то такива, на които предпочитах да не отговарям. Затова казах:

– Нищо особено. Щастливо хрумване.

– Какъв ли е мотивът? Дали Халил не е искал да унищожи улики, които съхраняваме тук?

– Да, мотивът определено е унищожаването им, но не мисля, че зад това стои Халил.

Не разполагах с доказателства за подобно твърдение. Само с подозрение. Което означаваше, че отново ще отложа пътуването до Западното крайбрежие.