По-добре мъртви

5.

Да останеш без работа може да бъде голям удар. Знам го добре. Изпитал съм го на собствен гръб. Но колкото и да е неприятно, това чувство не може да се сравнява със загубата на брат. Ни най-малко. Знам го добре. Изпитал съм го на собствен гръб. Ако ли пък човек смята, че е отговорен за смъртта на брат си, бремето може да стане още по-тежко. Може би прекалено тежко. Може би няма път назад. Не бях сигурен. Но се надявах, че има начин за оцеляване. Поне в този случай. Нямах представа как ще се развият нещата, но се надявах, че все нещо може да помогне на тази жена. Хареса ми как се защити. Не исках животът ѝ да свърши с куршум в главата край някакво затънтено шосе.

Останах на място и преброих наум до три. Бавно. Жената не натисна спусъка. Не ме опръска с мозък и кръв. Приех това за добър знак.

– Чух какво каза онзи тип. – Изчаках няколко секунди и продължих. – Майкъл е брат ти, така ли?

– Беше брат ми. – Пистолетът остана все така притиснат към главата ѝ.

– И ти си го търсила, така ли?

– В резултат на което той загина.

– Имах предвид, че си го търсила сама. Не си се обърнала към полицията.

– Нарушил ли е закона? Дали е бил престъпник? Това ме питаш, нали? Отговорът е да. – Тя свали пистолета. – Получаваш отличен за досетливост.

– А ти? Ти нарушила ли си закона?

– Не. Всъщност да. Формално. Като съучастник. Но само защото се внедрих в групата на Майкъл. Опитах се да го измъкна. Той искаше да напусне онези хора. Ти не го познаваш. Той беше добър човек. В душата си. Последната мисия го промени. Армията постъпи несправедливо. Това го извади от релси. Направи го уязвим. Други хора се възползваха от това. След което Майкъл взе някои грешни решения. Очевидно. Не го оправдавам. Вината си е негова. Но това бе нещо временно… преходно. Това не беше истинският Майкъл. Истинският Майкъл не се бе променил, убедена съм в това. Исках да стигна навреме до него…

– Не те съдя. Разбирам защо не си се обърнала към полицията от самото начало. Но после нещата са се променили.

Жената не отговори.

– А онзи, който е убил Майкъл? – продължих аз. – Защо не се погрижиш да го арестуват? Да го изправят пред съда. Събери доказателства. Прати го зад решетките до края на живота му.

Тя поклати глава.

– Няма да стане. Човекът, убил Майкъл, е прекалено предпазлив. Той не оставя улики. Дори ченгетата да ми повярват, ще им се наложи да търсят доказателства месеци наред и нищо чудно пак да останат с празни ръце.

– Може би не е необходимо да ангажираш полицията. Можем да му отидем на гости. Чух някакво име. Дендонкър, нали?

– Същият мръсник!

– Можем да поговорим. Убеден съм, че много скоро ще изпита желание да си признае. След като го насърча по възможно най-подходящия начин.

На лицето на жената изгря тъжна усмивка.

– С удоволствие бих отишла на гости на Дендонкър. Повярвай ми. Но е невъзможно.

– Не би трябвало. Нужна е само адекватна подготовка.

– Не и в този случай. Дендонкър е недосегаем.

– Откъде знаеш?

– Опитвах се да го спипам.

– Какво ти попречи?

– Като за начало никой не знае къде е.

– Тогава го накарай да дойде при теб.

– Невъзможно. Той се появява само при определени обстоятелства.

– Създай тези обстоятелства.

– Каня се да го направя, но едва ли ще помогне.

– Не разбирам.

– Дендонкър излиза от скривалището си единствено когато човек, който представлява заплаха за него, бъде ликвидиран. Всъщност Дендонкър му подписва смъртната присъда, дори само ако си мисли, че този човек е заплаха. Дори само да си го въобрази или сънува. И тогава поръчва смъртта му, след което иска да види трупа с очите си. Струва ми се, че става въпрос за параноидно разстройство. Той не приема ничия дума, не се доверява на фотографии, видеоклипове, смъртни актове, доклади на съдебни лекари и прочие. Вярва единствено на собствените си очи.

Замислих се за момент, после казах:

– Двама души значи.

– Какво?

– Ако това е неговият начин на действие, ще са нужни двама души, за да го спипат. Двамата с теб можем да се справим. Ако обединим усилия.

– Глупости! Не осъзнаваш какви ги говориш.

– Напротив. Прекарах тринайсет години от живота си в залавяне на хора, които не искат да бъдат заловени. И се справях много добре.

– Сериозно ли говориш?

– Напълно.

– Ловец на глави ли си бил?

– Опитай пак.

– Ченге?

– Военно ченге.

– Наистина ли? Не приличаш на военен полицай. Какво се случи?

Не отговорих на въпроса ѝ.

Жената също помълча няколко секунди, след което каза:

– Не разбирам каква е ролята на втория човек.

– Всяко нещо с времето си. Важният въпрос в момента е: заслужава ли си да живееш, за да спипаш Дендонкър?

Жената примигна няколко пъти, след което извърна поглед към хоризонта. Остана така, потънала в мълчание, цяла минута. Накрая се взря изпитателно в мен и каза:

– Чакай малко… Да заловим Дендонкър. Бих го нарекла добро начало. Но двама души? Да работим заедно? Ти и аз? Защо ти е да го правиш?

– Майкъл е бил ветеран. Ти също. Личи ти. Прекалено много от нас загубиха живота си. Няма да стоя със скръстени ръце и да наблюдавам как още един ветеран се разделя с живота.

– Не мога да те моля за помощ.

– Ти не ме молиш. Аз ти предлагам.

– Може да бъде опасно.

– Пресичането на улицата също може да бъде опасно.

Тя се замисли за миг.

– Добре. Но смяташ ли, че ще се справим?

– Разбира се.

– Обещаваш ли?

– Разбира се – отвърнах аз. – Нима бих излъгал жена с пистолет в ръката?