По-добре мъртви

8.

След като напуснахме местността, наречена Дървото, пътят започна да се изкачва нагоре по склона. Щом изкачихме билото, пред погледите ни се появи градът. Той се бе ширнал в долината на по-малко от километър от нас. Можех да различа сградите с бели стени и керемидени покриви. Трудно ми бе да се ориентирам в планировката. Имах чувството, че градът е съставен от два грубо очертани овала, които се припокриваха частично, досущ като диаграма на Вен, начертана от неуверена детска ръка. Сградите в левия овал бяха по-ниски. Предимно едноетажни. Стените им изглеждаха по-грубо иззидани. Самите постройки сякаш бяха разпилени по-хаотично. Онези в другия овал бяха по-високи. По-прави. По-подредени. Най-високите сгради се издигаха в самия център. Виждах меки, извити форми, сводове, вътрешни дворове… Дали това не бе кварталът с офисите на местната администрация? Вероятно там се намираха и повечето барове и ресторанти. Ако градът бе достатъчно голям за подобни заведения.

В другия му край се издигаше редица от високи метални стълбове, която продължаваше на изток и на запад, докъдето стигаше погледът. Стълбовете изглеждаха солидни. Непоклатими. Недружелюбни. Поставени нагъсто, с остри върхове. Предположих, че отвъд оградата започва Мексико. Земята по нищо не се различаваше от тази откъм американската страна. Релефът отново ставаше хълмист. Първият склон, който се издигаше пред нас, бе дълъг няколкостотин метра, но изглеждаше напълно запустял. На самия връх на хълма обаче бяха накацали сгради с бели стени и керемидени покриви, които се губеха в далечината.

– Какво мислиш? – попита Фентън.

– Имам чувството, че пропускам нещо.

Дендонкър току-що бе разпоредил убийството на Фентън. На негово разположение бяха поне още три горили. Фентън го бе представила едва ли не като преродения Ал Капоне, само че още по-параноичен. Това означаваше, че Дендонкър използва разположена наблизо база, от която ръководи престъпния си бизнес. Рекет. Наркотици. Проституция. Обичайният набор от дейности най-вероятно. Градът обаче изглеждаше толкова заспал. Приличаше на онези места, в които човек може да излекува безсънието си. Тук едва ли имаше дори дребна престъпност като кражби от магазините например.

– Дендонкър тук ли е роден? – попитах аз.

Фентън не отговори. Изглеждаше ми замислена.

Попитах я отново:

– Дендонкър тук ли е роден?

– Какво? – възкликна тя. – Не. Роден е във Франция.

– И от целите Съединени щати, от целия свят дори, е решил да се установи точно тук. Питам се защо. Какво друго знаеш за него?

– По-малко, отколкото бих искала. – Фентън замълча и впери поглед в пътя пред себе си, но накрая се върна на въпроса ми. – Добре… Името му е Уаад Ахмед Дендонкър. Баща му е германец, майка му – ливанка. Живял в Париж до осемнайсетата си година, завършил гимназия там, след което постъпил в Университета на Пенсилвания. Бил достатъчно умен и буден. Защитил бакалавърска степен, подхванал докторантура, но напуснал след година и половина. Върнал се във Франция, след което започнал да обикаля Европа и Близкия изток. Това продължило две години, след което следите му се губят. Не успях да открия никаква информация за него чак до 2003-та, когато се появява в Ирак. Там започва да работи за нашата армия като преводач. През 2007-а правителството разработва програма, която цели прехвърлянето на подобни хора в Щатите. Идеята е да ги спасим от репресии. Дендонкър кандидатства за участие в програмата през май 2008-а. Процесът на проверка и одобрение е доста сложен, затова той получил визата си чак през април 2010-а. Правителството го изпратило в град на име Гус Пек, Джорджия, където му осигурило работа в птицекланица. Дендонкър не се забърквал в неприятности. Служебното му досие е отлично. Пътувал от време на време, но само на територията на САЩ, и прекарвал доста време в библиотеката. Година по-късно напуснал и дошъл тук.

Фентън зави наляво след първите две-три сгради в покрайнините на града и започна да лавира из лабиринта от криволичещи улички.

– Разбирам защо не е искал да кълца пилета до края на живота си – казах аз. – Но това не обяснява защо е избрал точно това място.

– Имам теория. – Фентън мина под една арка и влезе във вътрешен двор, превърнат в паркинг. – Веднага след пристигането си тук Дендонкър се захваща с бизнес. Но предпочита да стои в сянка. За целта използва половин дузина кухи фирми. Това показва колко е потаен. Очевидно не желае да привлича внимание. А градът е идеален за целта му. Към това забравено от бога място води един-единствен път. Населението намалява от години. Местните казват, че градът им бързо се превръща в призрачен. На много километри от тук няма нито един граничен пункт. Нито официален, нито неофициален. Оградата е стабилна. От десет години насам не е имало пробив в нея. С други думи, в града няма нищо, което да привлече вниманието на която и да било федерална служба.

– С какво се занимава фирмата на Дендонкър?

– С кетъринг. Компанията му се нарича "Скай Пай".

Фентън се придържаше към дясната половина на двора и продължи към края на редицата е места за паркиране. Зае последното, между бял товарен микробус и гола стена. Паркира толкова назад, че джипът остана скрит за погледи откъм входа на вътрешния двор.

– Защо според теб Дендонкър е толкова потаен? Едва ли се крие от здравните власти.

– Въпросът не е какво готви. Или как. А за кого. Компанията му е тясно специализирана. Тя приготвя самолетни менюта, но не за гражданската авиация, а само за частни самолети. Дендонкър е сключил договори с половин дузина оператори. Хората му приготвят и опаковат храната. Поставят я в онези специални метални кутии или колички според количеството. Карат я на летището. Товарят я на самолета. След което вземат празните контейнери. Понякога фирмата му осигурява и стюардеси.

Дейността на Дендонкър можеше да е съвсем невинна, разбира се. Хората, които летят с частни самолети, се нуждаят от храна и напитки в не по-малка степен от онези, които едва се побират на седалките в икономичната класа на някой Боинг 737. Дендонкър може да бе прикрил инвестицията, защото не искаше да плаща издръжка на куп бивши съпруги. Или просто не искаше да плаща данъци. Но зад компанията му можеше да се крие и нещо съвсем друго. Повечето оператори на малки частни самолети не ползват големи летища като "Кенеди" в Ню Йорк или ЛАКС в Лос Анджелис. Охраната е символична. Проверките също. Това се отнася както за пътниците, така и за сервизните дейности. Много добре можех да си представя какви възможности разкрива това пред Дендонкър. И защо би искал да скрие дейността си от чужди погледи.

Фентън изключи двигателя на джипа.

– Може да пренася наркотици. Диаманти. Оръжия. Всичко.

– Някакви доказателства? – попитах аз.

– На този етап – само подозрения. Но в никакъв случай неоснователни. Да вземем за пример първия ми ден в екипажа на Дендонкър. Изпратиха ме да заместя една от стюардесите. Случи се в последния момент. Жената се обадила, че е болна. А може и да е знаела какво я очаква. Доста неприятна и вулгарна история. Бяхме две стюардеси и четирима пътници. Богати тъпаци. Все гледаха да ни опипат. Да подхвърлят намек за допълнителните услуги, които бихме могли да им предложим. Един от тях проявяваше нездрав интерес към крака ми. Все се опитваше да го докосне. Едва не го завлякох в тоалетната и не го пребих с протезата. Дори храната не успя да отклони вниманието му. Или напитките. А те бяха невероятни. Най-скъпите неща, които можеш да си представиш. Хайверът беше "Коликоф албино", шунката – "Хамон Иберико", сиренето – "Пуле", шампанското – "Бьорл и Кроф", брендито – "Леконт Секрет"… Имаше купища подобни храни и напитки. Една дузина контейнери. И то големи. Използвахме само десет от тях. Другите два останаха неотворени.

– Може Дендонкър да се е презапасил, да е поръчал повече от необходимото. Или да е надписал сметката.

– Не. Исках да надникна в един от контейнерите, когато другата стюардеса беше в тоалетната, но те бяха запечатани. Имаха от онези малки оловни пломби върху тънки стоманени въженца. Бяха скрити зад ключалките. За малко да не ги видя. Тогава проверих контейнерите, които бяхме отворили. Те нямаха счупени печати.

– Какво се случи със запечатаните контейнери?

– Свалиха ги на летището, щом кацнахме. На тяхно място качиха два други. Същите габарити. Същата форма. Същите пломби.

– Какво щеше да се случи, ако беше отворила по погрешка някой контейнер?

– Мина ми през ум да опитам, но самолетът се върна празен. Не се качиха нови пътници, затова не се наложи да отваряме нищо. По време на обратния полет се замислих върху това и тогава осъзнах нещо. Другата стюардеса определяше кои контейнери да отворим. Отначало това ми се стори напълно логично. Но после промених мнението си, имах чувството, че тя съзнателно ме отклоняваше от пломбираните. Същото се случи и по време на останалите ми полети. Различни пътници. Различни дестинации. Но винаги имаше контейнери, които не биваше да отваряме.

Фентън слезе от джипа и тръгна към една врата по средата на по-дългата страна на правоъгълния двор. Последвах я.

Забелязах, че първоначално сградите, издигнати от четирите страни на двора, са били напълно отделени една от друга. Сега бяха свързани. Някои бяха издадени по-напред, други бяха разположени по-назад. Но всичките бяха еднакво високи. Покривът, който ги свързваше, се простираше от единия до другия край. Явно бе добавен впоследствие.

На предната стена на всяка от оригиналните части на сградата бе поставена табела. Предполагам, че това бяха имената на първите им обитатели. А те бяха доста. Все представители на различни професии и услуги. Ковач. Медникар. Железария. Бакалия. Склад. Едната страна бе заета изцяло от някакъв бар. Навремето сигурно бяха принадлежали на различни собственици, но сега всички табели имаха еднаква форма. Еднакви цветове. Еднакъв шрифт. Вратите и прозорците бяха разположени на различни места, но бяха издържани в един и същ стил. Изработени от едни и същи материали. И дори изглеждаха на една възраст. На стената до всяка врата бе монтиран прозрачен правоъгълник с размерите на стандартна клавиатура на охранителна система, но без бутони.

– Какво е това място? – попитах аз.

– Хотелът ми. Тук съм отседнала. Където ще отседнеш и ти, предполагам.

Огледах се във всички посоки и попитах:

– Къде е рецепцията?

– Няма рецепция. Няма никакъв персонал. Концепцията е съвсем нова. Хотелът е част от нова верига, която оперира в пет или шест града… не помня точно.

– Как тогава наемаш стая?

– Резервираш я онлайн. Не се срещаш с никого. Не общуваш с никого. Това е най-хубавото.

– А как получаваш ключ? По пощата ли го пращат?

Фентън поклати глава.

– Няма никакъв ключ, не и метален. Изпращат ти QR код.

Замълчах си.

– QR код. Сещаш ли се? Прилича на баркод. Получаваш го по телефона, извикваш го на дисплея и скенерът до вратата го разчита. Чудесно решение.

– Така ли?

– Да. Особено когато правиш резервации под фалшива самоличност. И използваш фалшива кредитна карта. А също и измислен имейл адрес. По този начин никой никога няма да те проследи.

– Не ме устройва. Нямам фалшиви документи за самоличност. Нямам кредитни карти. Нямам дори телефон.

– О! – възкликна Фентън, след което сви рамене. – Не се притеснявай. Ще измислим нещо.

– Има камери – казах аз и посочих две от тях. Те бяха монтирани на стената близо до мястото, където паркирахме джипа. И двете бяха защитени от метални мрежи. – Някой може да те проследи с тяхна помощ.

– Може да се опита. По всичко изглежда, че камерите работят, но опита ли се някой да получи достъп до записите, няма да види нищо. Само снежинки. Това му е хубавото на обучението във Форт Хуачука. Отплаща ти се цял живот.