По-добре мъртви

6.

Не бях кръстосал пръсти наистина, но все едно го бях направил. Нямах никаква представа как да спипам Дендонкър. И нямах намерение да измислям начин. Нито пък имах желание да се забърквам с някакъв откачен тип. Нищо не ме свързваше с него… поне доколкото знаех.

Предполагах, че в цялата тази история се криеше сериозна интрига. Имах чувството, че този тип е измислил своеобразен Параграф 22. Можеш да се доближиш достатъчно, за да го убиеш, само ако си в състояние, което не ти позволява да го убиеш. Гениално. Истинско предизвикателство. Не се съмнявах, че мога да се справя с Дендонкър, макар задачата наистина да бе трудна. Трябваше да събера достатъчно информация. И евентуално да си осигуря необходимото за целта специално оборудване.

Истината бе, че нямах никакво желание да върша тези неща. Но не можех да го кажа на жената. Бях убеден, че възможността да залови убиеца на брат си е онзи спасителен пояс, който можех да използвам, за да я измъкна на брега. Вероятно това бе единственият начин да я спася. Би било глупаво да отрежа въжето, преди тя да е стъпила на брега. По-лошо от глупаво. Престъпно. Може да не възнамерявах наистина да заловя убиец, когото никога не бях срещал. Но бях напълно искрен в желанието си да ѝ помогна. Прекалено много ветерани бяха напуснали този свят, отнемайки сами живота си. Дори един да го бе направил, това за мен бе прекалено много. Ако можех да спася живота ѝ, щях да направя всичко по силите си.

Възнамерявах да действам бавно, полека. Да ѝ дам възможност да проумее, че най-добрата ѝ опция е да се обърне към полицията. Да, щях да я излъжа. Но по-добре излъгана, отколкото мъртва.

……

Жената се отблъсна от джипа, на който се бе облегнала, и застина неподвижно, вперила поглед в земята. Изглеждаше ми по-дребничка от преди. Отпусната. Унила. Накрая тя вдигна глава и ме погледна в очите. Мушна пистолета в колана си и протегна ръка:

– Аз съм Микаела. Микаела Фентън. И преди да си казал каквото и да било… Да. Майкъл и Микаела. Бяхме близнаци. Родителите ни намираха това за забавно. Ние не.

– Ричър – представих се аз.

Дланта ѝ бе дълга, тясна и леко студена. Пръстите ѝ се свиха около моите. Тя стисна ръката ми и по тялото ми сякаш пробяга електрически ток.

– Е, Ричър… – тя се отдръпна, погледна първо наляво, после надясно и раменете ѝ сякаш увиснаха още повече – … тези тела… Предполагам, че трябва да се погрижим за тях. Някакви идеи?

Добър въпрос. Ако Дендонкър бе изпратил горилите си след мен, щях да оставя труповете им на място, на което нямаше как да ги пропусне. Например на моравата пред дома му. Или в спалнята му. За да бъде наясно с посланието, което му изпращам. За да не остава място за недоразумения. Дендонкър обаче не бе изпратил тези типове след мен. Ако имахме намерение да го заловим, трябваше да прибегнем до по-изтънчен подход. Най-доброто решение бе да скрием телата. Така нямаше да разкрием картите си. Ние обаче се намирахме насред пустиня. Слънцето беше високо в небето. Тази сутрин определено не се бях събудил с намерението да копая гробове, освен това имах чувството, че днес вече съм проявил достатъчно гъвкавост и отстъпчивост.

– Някой от тях може да има телефон – казах аз. – Ще наберем деветстотин и единайсет. Ще оставим полицията да си свърши работата.

– Дали е разумно? Тези типове очевидно… ами не са умрели от естествена смърт.

– Всичко ще бъде наред.

– Полицията няма ли да изпрати свои хора? Криминалисти? Да започне разследване? – Тя замълча за миг и продължи: – Виж, нямам нищо против да понеса отговорност за това, което направих. Нямам нищо против да си получа заслуженото. Но не искам да се окажа зад решетките, докато Дендонкър се разхожда на свобода. И не искам някое мащабно разследване да ни попречи да го заловим.

Моят план бе съвсем различен. Надявах се полицията да изпрати много хора. Колкото се може повече. Исках буквално да наводнят това място. Не е разумно да се опитваш да спипаш някого, докато представителите на закона наблюдават именно теб. Разчитах Микаела Фентън да разбере това. Макар и след малко.

– Това е част от плана – усмихнах се окуражително, или поне така се надявах. – Нали каза, че Дендонкър е параноик. Види ли ченгетата тук, ще изпадне в паника. Ще допусне грешка. А ние ще се възползваме от това.

– Възможно е – отвърна Фентън, макар да не изглеждаше убедена.

Пристъпих към мъжа, когото тя бе застреляла втори, и пребърках джобовете му. Открих ключодържател с пластмасова висулка. Един от ключовете бе за автомобил. Форд. Два приличаха на ключове от врата. Единият бе за патрон "Йейл". Той бе нов и лъскав. Другият бе за допълнително резе. Той бе стар и издраскан. Предположих, че е от външна постройка. Гараж или барака. Открих още телефон и портфейл. Нямаше и следа от документи за самоличност или кредитни карти. Затова пък открих двеста долара в банкноти от по двайсет, които прибрах. Военна плячка. Така е справедливо.

Резултатът от претърсването на джобовете на другия мъж бе почти същият. Ключодържател със същата висулка. Един от ключовете бе за додж. Два бяха за "Йейл" плюс един за резе, също стар и издраскан. В портфейла открих сто и двайсет долара, отново в двайсетачки. И телефон със спукан пластмасов калъф. Долепих палеца на мъжа и изчаках дисплеят да светне.

– Къде точно се намираме? – попитах Фентън.

– Всички в града наричат тази местност Дървото – сви рамене тя. – Чакай малко. Ще видя какво мога да открия… – Тя извади телефона си, плъзна пръст по дисплея, въведе някакви команди и след малко го протегна към мен, за да видя по-добре. – Ето. Разгледай картата.

Веднага щом се свързах с 911, съобщих координатите на дежурния и му казах, че съм видял двама мъже да се карат, да вадят пистолети и да стрелят един в друг. После изтрих отпечатъците си от телефона и го захвърлих встрани.

Обърнах се към Фентън и попитах:

– Джипът ти катастрофирал ли е?

– Не. Дори не докоснах дървото. Виж сам.

Заобиколих джипа и огледах предницата му. Между бронята и дървото имаше достатъчно място да пъхна цигарена хартия, но не повече. Явно дамата бе отличен шофьор.

– Добре. Ще вземем твоята кола – казах аз. – Ще оставим другата тук.

– Защо? Втора кола може да ни бъде от полза.

– Така е. – Макар и очукан, джипът можеше да ни свърши работа. Например да създаде още една загадка, над която криминалистите да си блъскат главите. Но не и като транспортно средство. – Но рискът е прекалено голям. Дендонкър ще откачи, когато не успее да се свърже с хората си. Ще изпрати други да ги издирват. Видят ли някого от нас в тяхната кола, ще загазим здравата.

– Предполагам, че си прав.

Взех пистолетите на двамата мъже плюс една бейзболна шапка и чифт слънчеви очила.

– Трябва да изчезваме от тук.

– Къде ще отидем?

– На някое уединено място. Трябва да обсъдим доста неща.

– Добре. – Фентън се настани зад волана и вдигна предното стъкло. – В моя хотел.

Тя запали двигателя, включи на задна и застина с единия крак на спирачката, а с другия на съединителя. И двете ѝ ръце бяха върху волана. В горната му част. Допрени една до друга на дванайсет часа. Фентън стискаше толкова здраво, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Вените и сухожилията ѝ започваха да се издуват. Тя затвори очи. Гърдите ѝ се надигаха тежко, сякаш изпитваше затруднения с дишането. Накрая възвърна самообладанието си. Бавно. Отпусна хватката върху волана. Отвори очи, в които напираха сълзи.

– Съжалявам. – Тя изтри сълзите от бузите си, прехвърли десния си крак върху педала на газта и включи на скорост. – Замислих се за Майкъл. Не мога да повярвам, че го няма.