По-добре мъртви

20.

Почуках на вратата на моргата и влязох, без да дочакам отговор. Доктор Холиър беше вътре. Сам. На пода, облегнат на масата за аутопсии. Главата му опираше в гърдите. От едната ноздра и от ъгълчето на устата му капеше кръв. Бялата му престилка бе широко отворена. Всичките ѝ копчета бяха откъснати. Вратовръзката му бе разхлабена и разкривена. Едната му обувка беше на метър встрани, а дясната му китка бе завързана за крака на масата с кабелна връзка. Пристъпих към него и той вдигна глава, но бързо я извърна встрани. На лицето му се изписа страх. После ме позна и ме погледна.

– Добре ли сте? – попита доктор Холиър, дишайки на пресекулки. – Онази горила откри ли ви? Много съжалявам, но той ме принуди да му кажа къде сте отишли.

– Постъпили сте правилно – отвърнах аз. – Добре съм, а вие как сте? Пострадахте ли?

Той опипа лицето си със свободната си ръка.

– Нищо сериозно. Засега. Онази горила се закани да ви спипа, след което да се върне за мен. – Докторът потрепери и добави: – И да ме отведе при Дендонкър.

– Онзи тип няма да се върне. – Отидох до автоклава и взех скалпел. Върнах се при масата, срязах кабелната връзка, прибрах скалпела в джоба си и помогнах на доктора да се изправи. – Но може да се появи някой друг. Имате ли кола?

– Да. Разбира се. Искате да я ползвате ли?

– Къде е?

– Тук. На служебния паркинг.

– Добре. Искам да се качите в нея и да напуснете града. Директно. Без да се отбивате в дома си. Без да се отбивате в магазин или кафене. Можете ли да го направите?

Доктор Холиър докосна лицето си отново.

– Работя тук повече от четирийсет години и…

– Знам. Казахте ми. Но трябва да помислите за своите пациенти. Не можете да им помогнете, ако сте мъртъв. Тези типове не си поплюват.

Доктор Холиър замълча за момент, а после каза:

– За колко време трябва да напусна града?

– Ден или два. Оставете ми телефонния си номер. Ще ви позвъня, щом опасността отмине.

– Предполагам, че светът няма да спре да се върти, ако отсъствам четирийсет и осем часа. – Доктор Холиър отиде до бюрото си и записа телефонния си номер върху някакъв формуляр. – Какво ще правите?

– Мисля, че е по-добре да не знаете. Мога да ви гарантирам, че плановете ми противоречат на Хипократовата клетва.

……

Доктор Холиър взе обувката си, изхвърли съсипаната престилка в кошчето за боклук, оправи си вратовръзката и тръгна към паркинга. Там го очакваше бял кадилак. Стар модел, може би от 80-те. Автомобилът приличаше на огромна баржа. На реквизит от сапунена опера, на който му липсват два огромни рога на предния капак. Доктор Холиър се настани зад волана. Изпратих го с поглед, след което се върнах на паркинга за линейки. Линкълнът ме очакваше там, където го бях оставил. Изпитах облекчение. Нещо ме притесняваше, откакто бях заварил доктора на пода в моргата. Опасявах се, че има вероятност човекът на Дендонкър да се е натъкнал на колата, докато ме е търсил. Отворих задната врата. Двете горили бяха дошли на себе си. Започнаха да се въртят. Да се опитват да се изправят. Или да се докопат до мен. Освен това се опитваха да кажат нещо. Не разбрах нито дума. Предполагам, че челюстите им бяха пострадали. Извадих скалпела от джоба си и го вдигнах високо, за да го разгледат хубаво. Хвърлих го на пода зад мъжа с черния костюм, на място, където можеше да го достигне. А после хвърлих и ключовете на Мансур. Накрая затворих вратата и се върнах в медицинския център. Отправих се с бърза крачка към главния вход. Минах покрай жената с перления наниз. Прекосих фоайето под големия купол и излязох на улицата. Завих покрай сградата и тръгнах към мястото, където бях оставил шевролета. Той ме очакваше в алеята между две по-малки сгради, разположени по диагонал срещу входа за линейки. Избутах един контейнер за боклук пред колата. Не беше кой знае какво прикритие, но вършеше някаква работа. По-добре от нищо.

Нужни ми бяха четири минути и половина, за да стигна от линкълна до шевролета. След още девет видях вратите на входа за линейки да се отварят. Запалих двигателя на шевролета. Веднага щом отворът между двете врати стана достатъчно широк, линкълнът изскочи на улицата с мръсна газ. Шофьорът му зави надясно, така че изобщо не мина покрай мен. Изчаках две секунди. Не бе достатъчно, но не можех да рискувам предвид обстоятелствата. Заобиколих контейнера за боклук и последвах линкълна.

Условията бяха крайно неподходящи да следя когото и да било. Шофирах автомобил, който хората пред мен лесно можеха да познаят. На всичко отгоре нямаше трафик, сред който да се скрия. Нямах партньори, с които да се редувам. Улиците бяха изпъстрени със завои и хаотично разположени, което не ми даваше друга възможност, освен да следвам отблизо линкълна. А това не беше лесна работа. Който и да стоеше зад волана на колата пред мен, знаеше къде отива. Знаеше маршрута. Знаеше къде да завие. Кога да ускори. Кога да намали.

Карах с максимална скорост, но въпреки това изоставах от линкълна. Той взе рязко поредния завой и се скри от погледа ми. Натиснах газта до ламарината. Когато завих, колата се наклони на износените си амортисьори, а гумите изсвириха. Груба грешка, когато човек се опитва да не привлича внимание. Взех още един завой. Гумите изсвириха отново. Но шумът не ме издаде. Защото нямаше кой да го чуе.

От линкълна нямаше и следа. Пред мен се простираше пуста ивица асфалт, която водеше до Т-образно кръстовище. Продължих да давам газ, но в един момент скочих на спирачките. Гумите изсвириха отново и колата спря с предницата на кръстовището. Пред мен имаше малък цветарски магазин. Продавачката подреждаше витрината. Щом ме видя, влезе вътре. Погледнах надясно. Погледнах наляво. Линкълнът сякаш бе пропаднал вдън земя. Нищо не подсказваше коя посока се радва на повече популярност. Нямаше следи по асфалта, които да покажат накъде завива по-голямата част от трафика.

Знаех, че гледам на запад. Затова завих наляво и продължих по пътя, който щеше да ме отведе на юг. Към границата. Този маршрут можеше да ме отведе до поредната задънена улица. Ако бях завил надясно, щях да продължа на север. Пътят вероятно щеше да опише голям кръг, който да мине по шосето край Дървото. Далече от града. Далече от Дендонкър, неговите горили и неговите бомби. Но също така далече от Фентън. А аз трябваше да я намеря.

Затова завих наляво. Магазините и складовете отстъпиха място на къщи. Те бяха ниски, с меки, овални форми и едра мазилка. Имаха плоски покриви, кацнали върху широки кръгли греди, щръкнали над стените. Прозорците бяха малки, разположени по-назад, досущ като хлътнали очи на уморени лица. Всички къщи имаха покрити веранди, на които собствениците им да поседнат на сянка. Но точно в този момент пред къщите нямаше никого. Не се виждаха никакви хора. Никакви черни линкълни. Никакви коли.

Не след дълго улицата зави надясно. Намалих скоростта и се огледах. Не видях нищо да се движи. Улицата продължи наляво. И тук не забелязах никакво движение. Последва прав участък, след който се появи пряка вдясно. Нещо примигна в червено в самия край на улицата. Стопове на автомобил, след като шофьорът е изключил от скорост и угасил двигателя. Завих и продължих бавно. Колата бе линкълн. Тя бе паркирана до бордюра, точно пред последната къща вдясно. Приблизително на половината разстояние до нея бе спрял пикап с логото на местна телефонна компания. Отстрани се издигаше стълб с кабели. Никой не работеше край него, затова спрях зад пикапа. От линкълна слязоха трима души. Шофьорът бе Мансур. Тримата забързаха по алеята към къщата. Мансур държеше ключовете в ръка. Избра един от тях. Предположих, че това е секретният ключ марка "Иейл". Отключи вратата. Отвори я. Миг по-късно тримата изчезнаха във вътрешността.

Излязох от колата, заобиколих пикапа и спрях зад линкълна. Стените на къщата, пред която Мансур бе паркирал, бяха избелели и напукани от слънцето. Те бяха боядисани в по-тъмен нюанс на оранжевото от фасадата на съседния дом. Рамките на прозорците бяха зелени, а покривът – нисък. Къщата бе заобиколена от дървета, ниски и разкривени. Зад нея не се виждаха други постройки. Както и срещу нея. Към границата водеше единствено широка пясъчна ивица, осеяна с кактуси. Извадих пистолета, който бях взел като военна плячка, и тръгнах по алеята. Вратата бе скована от най-обикновени дъски. Те приличаха на плавей, изхвърлен от прибоя на необитаем остров. Повърхността им бе груба, а цветът – почти бял. Натиснах дръжката на бравата. Тя бе желязна, покрита с ръжда. И заключена. Пристъпих крачка встрани и почуках. Почуках по начина, по който правех това, докато служех във военната полиция. Когато не молех да вляза. Когато настоявах да вляза.