По-добре мъртви

12.

Тръгнах към "Рижата кобила", но не влязох вътре. Само погледнах. Направих го от любопитство. Основната тема в интериора бяха хиподрумите и конните надбягвания. Това ми се стори нелепо предвид съседните сгради. И неособено привлекателно, затова подминах "Рижата кобила" и продължих към една закусвалня по-надолу по улицата. Тя бе доста по-малка. По-непретенциозна. Поръчах две черни кафета за вкъщи и ги занесох в хотела. Фентън отвори рязко вратата в мига, в който почуках.

– Е? – попита тя и затвори. – Разкажи ми.

Подадох ѝ едната чаша. Торбичките с фалшива кръв, миниатюрните детонатори и останалите материали, необходими за инсценировката, бяха на леглото. Пистолетът ѝ също бе там. Чашата върху нощното шкафче бе пълна с патрони.

– Зареди ли с халосни?

Тя кимна.

– Да. Как мина разговорът ти с патоанатома?

В подобна ситуация халосните са за предпочитане пред истинските муниции. Но въпреки това си остават опасни, особено от близко разстояние. Натиснеш ли спусъка, когато цевта е опряна в главата, газовата струя, която излиза от нея, може да бъде фатална. Много добре знам това. Разследвах два подобни случая, докато бях в армията. В единия ставаше въпрос за глупак, на когото късметът най-после бе изневерил. В другия ставаше въпрос за нещо съвсем различно.

Оставих кафето си на бюрото.

– Микаела, трябва да обсъдим нещо. Този план… Той няма да проработи. Трябва да съставим нов.

– Съдебният лекар няма да съдейства, така ли? – Фентън стовари чашата си върху нощното шкафче толкова рязко, че кафето плисна от отвора в капака. –Защо? Какъв е проблемът? Притисна ли го достатъчно?

– Нямам намерение да те лъжа. Изобщо не съм говорил с него. Нямаше смисъл. В плана ни има прекалено много пропуски. Той е мъртвороден. Трябва ни алтернатива.

– Сам каза, че трябва да решим три проблема. Заплахата, смъртта и съдебния лекар. Аз се погрижих за първите два. Не мога да повярвам, че те е хванало шубето и не си решил третия. Никога не изпращай мъж да свърши женската работа. Аз ще отида. Ще се погрижа за всичко.

Фентън посегна към пистолета. Препречих пътя ѝ.

– Няма значение кой от нас ще говори с него – казах аз. – Няма значение, дори въобще да не говорим с него. Резултатът ще бъде същият. Докторът или е човек на Дендонкър, или не е. Или е благоразположен към нас, или не е. Може да се наложи да го убеждаваме, да го заплашваме или да го подкупим. Каквото и да правим, няма гаранция, че ще постигнем нужния резултат. Дори да се съгласи да ни помогне, как можем да му се доверим? Ами ако си промени решението в последния момент? Ако се уплаши? Дори докторът да направи каквото му кажем, знаем ли как ще се държи Дендонкър? Ще мушне ли тялото с пръст? Моето тяло. Или с нож? Ще го простреля ли? Ще отреже ли част от него?

Фентън не отговори.

– Дендонкър едва ли ще дойде сам. Колко души ще доведе със себе си? Как ще са въоръжени? Кой друг ще бъде в сградата?

Фентън сви рамене.

– Дори да го спипаме, какво ще правим след това? Ще ни трябва време, за да го убедим да си признае. Къде ще отидем? Колко време ще ни отнеме? Къде е най-близкият полицейски участък, след като приключим?

– Разбрах те – отвърна Фентън и скръсти ръце. – Но въпреки това може да се получи.

– Така е. Няма невъзможни неща. Според мен шансът ни за успех е петдесет на петдесет. Не повече. С голям риск да пострадат други хора.

– Този процент ме устройва.

– А мен – не. Не и когато има алтернатива.

– Няма алтернатива. Трябва да продължим. Добре. Ще си разменим ролите. Ще кажа, че съм болна. Че не се чувствам добре. Ще играя ролята на Мики по време на срещата. Ще се престоря, че съм простреляна. Ще ги оставя да ме отнесат в моргата. И лично ще се разправя с Дендонкър, когато се появи.

– Няма да се получи. Заявиш ли, че си болна, ще изпратят друг на твоето място. И той ще те убие, само че наистина, освен ако ти не го убиеш първа. Нито единият, нито другият вариант ни устройва.

– Добре. И ти ще дойдеш на срещата. Ще се скриеш в мрака, докато всички пристигнат. А после ще стреляш по мен с халосни, преди другите да успеят да извадят оръжията си. Никой няма да го е грижа кой е стрелял, стига да съм мъртва. Или да ме смятат за мъртва.

– Какво ще стане, ако проверят пулса ти?

Фентън не отговори.

– Или ако те прострелят в главата, за да са сигурни, че си мъртва?

Фентън отвори уста и после я затвори, без да каже нито дума.

– Защо не пратим Дендонкър зад решетките? – попитах аз. – Познавам един федерален агент. Можеш да му имаш доверие. Можеш да работиш с него. Остани под прикритие. Осигури му информация. Нали си обучена именно за това?

– Подобен подход би отнел прекалено много време. Трябва да действаме тази вечер. Ще открия начин. С теб или без теб!

– За къде си се разбързала? Най-добрият начин да почетеш паметта на Майкъл е да не прибързваш, а да изпипаш операцията както трябва. Ами службите, които са проверили доколко благонадежден е Дендонкър? Нали те са одобрили молбата му и са му осигурили документите за влизане в страната. Те са доста влиятелни. Ако са допуснали грешка, ще искат да я поправят. Най-малкото за да не се изложат.

– Не става въпрос само за Майкъл. Никога не е ставало въпрос само за него…

– Така ли? Кой още е замесен?

– Не знам имена. Невинни хора.

– Бившите военни в екипа на Дендонкър ли?

– Не. Случайни непознати.

– Кой? Какви непознати?

Фентън си пое дълбоко дъх.

– Ричър, премълчах нещо. Знам какво прави Дендонкър с онези самолети. Какво пренася с тях. Бомби.

– Откъде знаеш?

– Знам, защото Майкъл ги правеше.