По-добре мъртви

26.

Соня въздъхна и завъртя театрално очи. Взе чантата си от пода и прибра пистолета в нея.

– Добре. Да вървим.

Тя заключи вратата на стаята с масивен ключ с тежка месингова висулка във формата на сълза. Пусна и него в чантата си и тръгна по коридора. Извади друг ключ, изработен от тънко, лъскаво парче метал, с пластмасов ключодържател, върху който бе изписано името на местна дрогерия. С него отключи вратата, пред която спряхме. Отвори я докрай, прекрачи прага и спря рязко. После постави ръка върху устата си, но не издаде нито звук. Застанах до нея и също застинах вкаменен. Стаята бе огледално копие на нейната. Пространството бе използвано по възможно най-ефективен начин. Баните заемаха половината от ширината на стаята и опираха една в друга, в резултат на което шумовете от тръбите не достигаха до леглата. Но докато стаята на Соня бе безупречно подредена, през тази сякаш бе преминало торнадо. Леглото бе обърнато настрани. Матракът бе разпорен на десетина места и от него висяха снопове сива влакнеста материя. Гардеробът бе съборен на земята. До него се издигаше купчина дрехи, нарязани на парчета. Фотьойлът също бе преобърнат. Възглавницата бе изкормена. Завесите бяха нарязани на ивици, които лежаха на пода.

– Кой е направил това? – възкликна Соня. – Какво е търсил? Нищо не разбирам!

– Рене има ли стая в хотела? – попитах аз.

– Да, в другия край на коридора. Мислиш, че…

– Не знам. Но трябва да проверим.

Соня затвори вратата на стаята на Майкъл и тръгна към стая 201. Натисна дръжката на бравата и поклати глава.

– Заключено е – каза тя. – Изчакай тук. Ще сляза до рецепцията. Ще взема резервния ключ.

– Не. Не искам да замесваме никой друг. Имаш ли ножче в чантата? Или пинсети?

Соня порови в чантата си и извади малък черен несесер. Отвори го и пред погледа ми се появиха куп лъскави миниатюрни инструменти. Предполагам, че бяха свързани по някакъв начин с поддържането на маникюра ѝ, но нямах никаква представа за какво служат повечето от тях. Тя протегна несесера и каза:

– Избери си.

Взех чифт пинсети със заострени върхове и тънка дървена пръчица, която приличаше на клечка от близалка със скосен край. Извих единия край на пинсетите под прав ъгъл, наведох се и се заех с ключалката. Тя се оказа стара и обикновена. Но солидна. От времето, когато нещата се произвеждаха качествено, с мисълта да служат дълги години. Вероятно бравата бе слязла от конвейера в някоя голяма, мръсна фабрика в Бирмингам, Алабама. И бе една от хилядите, дори милионите, използвани из цялата страна. В целия свят. Беше качествена, но механизмът ѝ не бе особено сложен.

Потърсих опипом щифтовете на патрона и веднага ги открих. Прибирането им в гнездата бе съвсем друго нещо. Предположих, че механизмът на патрона не е поддържан добре. Частите му се движеха с усилие. Нужна ми бе повече от минута, за да отключа. Накрая се изправих, отворих вратата и погледнах вътре. Сцената бе почти идентична с тази в стаята на Майкъл. И нямаше нищо общо с онова, което Фентън твърдеше, че е видяла тук.

Леглото, гардеробът и фотьойлът бяха преобърнати, а завесите – разкъсани. Единствената разлика бе в купчината съсипани дрехи на пода, които бяха дамски, а не мъжки. Видяното не ме изненада. То не можеше да послужи като доказателство, но все пак се вписваше в теорията, че Дендонкър е заподозрял Рене, че е предала на Майкъл бележката, изпратена от Фентън. Разбира се, че Дендонкър щеше да нареди стаите и на двамата да бъдат претърсени. Той щеше да поиска да разбере дали те са общували и по-рано. Помежду си или с трето лице.

Нищо от видяното не предполагаше, че трябва да променя тактиката си. Но и не ми помагаше да открия Фентън. Може би, ако имах достъп до лаборатория по криминалистика, щях да открия нещо. Микроскопична следа от пръст или пясък. Издайническо влакънце плат. ДНК дори. Но предвид ресурсите, с които разполагах – а именно очите и носа си, – нямаше никакъв смисъл да ровя из стая, подложена на подобен погром. Не беше приятно, но такива бяха фактите. Времето минаваше и местата, на които можех да открия улики, намаляваха.

Обърнах се, за да си тръгна, и едва не съборих Соня. Тя бе застанала зад мен, без да я усетя, и не помръдваше, хипнотизирана от видяното. Очите ѝ бяха широко отворени, а устата ѝ – зяпнала.

– Нищо не разбирам – каза тя и ме заобиколи. – Това май е работа на същите хора. Но защо? Какво са търсили? Къде са Майкъл и Рене?

Не казах нищо.

– Замесени ли са в нещо заедно? Чакай… Да не би… Не. Не може да бъде. Дано да не са…

Соня влезе решително в стаята и изрита гневно купчината дрехи на пода.

– Ти и Майкъл? – попитах аз. – Да не би да сте… повече от приятели? Затова ли имаш ключ от стаята му?

Соня се обърна към мен. Лицето ѝ бе бледо като платно.

– Нищо официално. Не сме женени, сгодени или нещо подобно. И не сме казали почти на никого. Но… Да. Запознахме се в болницата. Помогнахме си един на друг. Той е всичко за мен. Не искам да си представя дори, че някой може да ми го отнеме.

Въобще не се бях надявал да попадна в подобен сценарий. Очаквах да си имам работа с шайка безскрупулни наемници. С хора, които с удоволствие бих притиснал, за да изкопча информация, след което бих ги оставил да изгният в някоя дупка в пустинята. Вместо това усетих, че изпитвам съжаление към тази жена. Може би бе наивна, но това не бе престъпление. Явно бе измамена от мъж, появил се в живота ѝ, когато е била уязвима. Или пък е бил достатъчно убедителен. Дори когато се е държал нерационално.

Прецених, че предвид обстоятелствата би трябвало да съм напълно откровен със Соня. Нямаше начин да го избегна. Би било прекалено жестоко от моя страна. Имаше един проблем обаче. Аз не умеех да поднасям трагични вести. Уменията ми в това отношение бяха толкова ограничени, че армията дори ме бе изпратила на специално обучение. Преди много години. Не че от него имаше някаква полза. Оттогава датираше предпочитанието ми да поднасям тъжни вести на обществени места. Вероятността някой да получи нервен срив пред други хора е много по-малка. Открих, че най-подходящи за целта са баровете, ресторантите и кафенетата. Процесът на поръчване и сервиране на храна, дори на отнасяне на празните чинии, помага на хората да осъзнаят реалността. Сетих се за "Рижата кобила". Помислих си дали да не заведа Соня там. Идеята ми се стори много примамлива, но реших да не го правя. Това щеше да отнеме време. А в момента не разполагах с него. Нито пък Фентън.

Затова хванах Соня за лакътя и я изведох в коридора.

– Ела. По-добре да се върнем в стаята ти. Трябва да ти кажа някои неща.