По-добре мъртви

18.

Доктор Холиър не ме бе излъгал. "Прерийна роза" наистина се оказа лесна за откриване. Кафенето се намираше в самия център на града, в двуетажна сграда, разположена на ъгъла на две улици. Имаше и вътрешен двор, каквато явно бе местната мода. Заведението заемаше партера, на горния етаж имаше офиси, а от двете му страни – магазини. Интериорът бе съвсем семпъл. Дванайсет маси, подредени в три редици от по четири, всичките идеално подравнени. Всяка маса имаше четири стола. Мебелите изглеждаха масивни. Чашите и приборите бяха обикновени и функционални. Нищо – нито хубаво, нито лошо – не се набиваше на очи. Никакви цветя. Никаква декорация. Никакви клиенти. "Прерийна роза" много ми допадна.

Настаних се на масата в далечния край на дясната редица. Две минути по-късно вратата на кухнята се отвори и от там се появи сервитьорка. Тя беше облечена в рокля на розови каренца с бяла престилка отпред. Краката ѝ бяха обути в маратонки, също розови. Ако се съдеше по вида ѝ, сервитьорката бе прехвърлила шейсетте. Не носеше бижута, косата ѝ, прошарена по-скоро със сиво, отколкото със сребристо, падаше свободно по раменете. Нещо в нея ми напомни за жената от рецепцията в медицинския център. Дали не бяха сестри? Или братовчедки? Тя постави пред мен порцеланова чаша, която напълни с кафе от стъклена кана, след което ме погледна и вдигна вежда. Поръчах си американска закуска с двойна порция бекон и ябълков пай. Сервитьорката повдигна веждата си още по-високо, но не коментира избора ми.

На дървена стойка на стената до обществения телефон открих четири вестника, все от същия ден. Взех един и започнах да го прелиствам, докато чакам закуската. Новини почти нямаше, но затова пък половината статии бяха посветени или на поредното социологическо проучване, или на резултатите от някое предишно. Предполагам, че издателите намираха комуникацията с читателите за по-важна от репортерската работа. Или за значително по-евтина. Редакторите обаче не пестяха графики и изображения. Имаше кръгови диаграми. Стълбовидни диаграми. Точкови диаграми. И още цял куп картинки, които не бяха измислени по времето, когато учех в гимназия. Всичките в ярки, пъстри цветове. Посветени на какви ли не теми. Одобрявате ли строителството на приют за броненосци в околностите на града? Да бъде ли пребоядисана граничната ограда? Нуждаем ли се от нови мощности на вятърна и слънчева енергия?

Четях вече последната страница на вестника, когато закуската ми пристигна. Рубриката се наричаше "Полицейски дневник". Твърде претенциозно заглавие за списъка на престъпленията, извършени в града и околностите. Изчетох всичко най-внимателно. И дума не се споменаваше за Дендонкър. Или за контрабанда. За самолети. Или за бомби. Изброяваха се само дребни престъпления. Съвсем дребни. Причина за повечето арести бе злоупотреба с алкохол на обществено място.

Изядох последната хапка. Изпих кафето. Тъкмо чаках сервитьорката да долее чашата ми, когато вратата откъм улицата се отвори. Влезе мъж, когото познавах. Това бе четвъртата горила от предишната вечер. Онзи тип, който бе застанал под уличната лампа. Който се бе опитал да ме пребие с дръжка от кирка. Тръгна право към мен. Бе облечен в същите дрехи. Дори не се бе избръснал. В ръката си държеше черен чувал за смет.

В чувала имаше нещо. То бе дълго поне двайсет и пет сантиметра и достатъчно тежко, за да изпъне стените на чувала. Стиснах здраво ръба на масата. Бях готов да я запратя в краката на нещастника веднага щом посегнеше към оръжието. Той обаче застана пред мен и се подсмихна. Вдигна чувала с една ръка, хвана дъното му е другата. И го обърна. При което изсипа съдържанието му на масата.

Предметът бе един, но ясно се виждаха три отделни секции. Гнездо, оформено от въглеродни влакна. С точния размер, в който да се побере оцелялата част на ампутиран крайник. Става. Лъскава, изработена изцяло от титан. И обувка. Досущ като онази, която носеше Фентън последния път, когато я видях.

– Ела с мен или жената ще изгуби нещо повече от част от крака си – каза човекът на Дендонкър, обърна се и тръгна към вратата. – Разполагаш с трийсет секунди.

Изправих се и извадих снопче банкноти от джоба си. Отделих двайсетачка и я оставих на масата. Изминаха десет секунди. Взех протезата на Фентън. Тръгнах към вратата. Изминаха още десет секунди. Изчаках още девет и едва тогава излязох навън. Мъжът стоеше до колата си. Обикновен седан, средно голям. Целият в прах. Предположих, че е същият, който бяха използвали предишната вечер. На дневна светлина можех да видя, че това е "Шевролет Каприс". Бивш патрулен автомобил на полицията. Издаваше го прожекторът, монтиран върху шофьорската врата. Боята бе изгубила блясъка си и започваше да се лющи, затова предположих, че известно време колата е служила и като такси.

Човекът на Дендонкър се ухили и отвори дясната врата. После отстъпи крачка назад и ме подкани с жест да се кача. Пристъпих напред. Бавно. Прехвърлих протезата на Фентън в дясната си ръка. Пристъпих в тясното пространство между мъжа и вратата. После сграбчих главата му и забих лицето му в покрива на колата. Устните му попаднаха върху ръба на вратата. Ударът изби част от предните му зъби. Не успях да видя точно колко. Имаше прекалено много кръв. Измъкнах пистолета, който бе мушнал в колана си. Завъртях го към себе си. Стоварих юмрука си в слънчевия му сплит, колкото да му изкарам въздуха. Бутнах го в колата. Натиках го на седалката. Затворих вратата. Огледах се, за да се уверя, че никой не ни е видял. Заобиколих от другата страна. Дръпнах седалката назад. Качих се в колата. Пресегнах се. Сграбчих мъжа за гърлото. И стиснах. Усетих как ларинксът му поддава под натиска ми. Той изблещи очи. Изплези език. Но не успя да издаде нито звук.

– Ето какво ще направим – казах му аз. – Ще ти задам въпрос. Ще те оставя да помислиш. Ще отслабя хватката, колкото да ми отговориш. Не го ли направиш, ще те удуша. Не ми ли хареса отговорът ти, ще те удуша. Ясно ли е?

Изчаках малко и отслабих натиска върху гърлото му.

– Да. – Гласът беше слаб и дрезгав. – Напълно.

– Заловили сте жената. Как?

– В часовника на Дендонкър има вграден джипиес предавател. Той е подал авариен сигнал. Спипахме я, преди още да излезе от сградата. Отведохме Дендонкър на сигурно място. Това беше основният ни приоритет. Когато останалите не се върнаха, Дендонкър ме изпрати да те открия.

– Къде е жената сега?

– Не знам.

– Наистина ли ще се инатиш? Тук? Сега?

– Не знам. Заклевам се.

– Къде е Дендонкър?

– Не знам.

– Къде тогава трябва да ме отведеш?

– В къщата. Само това ми казаха.

– Адрес?

– Не знам адреса. Това е просто "Къщата". Така я наричаме.

– Добре, завел си ме в къщата. Какво следва?

– Трябва да изпратя съобщение. Някой ще дойде за теб.

– Тази къща далече ли се намира?

– Не.

– В града ли е?

– Да.

– Добре. Покажи ми я тогава. Ще отидем заедно. После ще изпратиш съобщението.