По-добре мъртви

45.

Затънтените пътища, по които шофирах в продължение на четирийсет минути, ме преведоха през местност, осеяна с пясъци и храсти, след което излязох на магистралата. Трафикът бе слаб. Карах с деветдесет километра в час. Проверих огледалата. Проверих небето. Никой не ме следваше. Никой не ме наблюдаваше. Видях в далечината бензиностанция. Отбих и напълних резервоара догоре. После влязох вътре, за да платя. Взех си голямо кафе. Този път горещо. Без мляко. Помолих продавача за дребни монети за телефона, а той ме изгледа, сякаш бях поискал да изляза с майка му. Хлапакът бе на двайсет и две-три. Предполагам, че рядко му искаха монети за телефон. А може би никога.

Обществените телефони бяха два. Монтирани отвън, в другия край на сградата. Те бяха покрити с извити навеси от прозрачна пластмаса. Може би за да ги предпазят от ветровете и дъждовете, а може би за да осигурят лично пространство на говорещите. Но това нямаше значение. Не беше твърде горещо. Не валеше. И наоколо нямаше никой да чуе разговора ми.

Пъхнах се под най-близкия навес. Стената под него бе покрита с визитки и листчета. Предимно реклами за ескортни услуги. Някои бяха завоалирани, но повечето бяха съвсем директни. Не им обърнах внимание, вдигнах слушалката и набрах номера на Уолуърк. Нищо не се случи. Телефонът не работеше. Опитах другия. Този път извадих късмет. Чух сигнал. Набрах отново номера и Уолуърк отговори на второто позвъняване.

– Съжалявам, Ричър – започна той. – Имам предвид картата на канализацията. Опитах, но не открих нищо.

– Не го мисли – отвърнах му аз. – Проучвателната фаза приключи.

Разказах му набързо как съм се озовал зад волана на камиона. Какъв товар возя. И каква е крайната ми дестинация за тази вечер.

– Очаквам да пристигна към девет часа местно време – казах аз. – Можеш ли да ме посрещнеш там?

Уолуърк замълча за момент.

– Няма да е лесно. Ще трябва да задействам доста хора. Но дали ще обезопасим устройството? Разбира се. Ще намеря начин.

– Ще летиш ли?

– Налага се. В момента съм в Тенеси. Прекалено далече е, за да стигна до Тексас с автомобил.

– Добре. Когато кацнеш с хеликоптера, кажи на пилота да не отлита веднага. И да презареди. Да напълни резервоара догоре.

– Защо?

– Трябва да ме откара някъде.

– Невъзможно, Ричър. Ти си цивилен. Бюрото не предлага таксиметрови услуги.

– Не ми трябва такси. Трябва да стигна до Фентън, преди Дендонкър да я убие.

Уолуърк замълча отново.

– Непременно трябва да спипам Дендонкър. Само аз мога да го направя. Освен ако не искаш той да се измъкне.

– Ще измисля начин – отвърна Уолуърк след продължителен размисъл. – При едно условие. Когато хванеш Дендонкър, трябва да го предадеш на мен. Жив.

– Разбрано. Още две неща. Не можете да помръднете камиона до сутринта. Това е ключово условие. Животът на Фентън зависи от него. И трябва да ми донесеш нещо. Всъщност пет неща.

……

Уолуърк си записа всичко и затвори. Взех си още едно кафе, качих се зад волана и потеглих. Камионът не беше бърз. Нито пък луксозен. Но се управляваше изненадващо приятно. Правеше това, за което бе създаден. Гълташе километрите час след час без никакви проблеми. Напуснах Аризона и навлязох в Ню Мексико, а когато и Ню Мексико остана зад гърба ми, дойде ред на Тексас. Асфалтовата лента се простираше пред мен, опъната като конец, чак до хоризонта. Небето над главата ми също сякаш бе безкрайно. Предимно синьо, осеяно тук-там с пухкави бели облачета. От двете ми страни се ширеше океан от сивозелени храсти. Понякога земята бе равна, понякога се издигаше нагоре или пропадаше надолу. От време на време на хоризонта изникваха назъбени планински върхове, които нито приближаваха, нито се отдалечаваха.

Спирах да заредя, щом стрелката на резервоара паднеше под половината. Следях за всеки, който би могъл да прояви повече интерес към мен. Никой не го направи. Редовно звънях на Фентън. Всеки път отговаряше един и същ мъж. И следваше една и съща процедура, когато ѝ носеше телефона. Отместваше стола си със скърцане назад. Правеше пет крачки. Отваряше врата. Правеше осем крачки. Отключваше вратата на Фентън. Предположих, че човекът стои в съседната стая. Онази в края на коридора. Единствената, в която не бях влизал. Засега.

Пристигнах в хотела в 21:05. Беше първият от четири, наредени един до друг. Изглеждаха напълно еднакви с изключение на светещия надпис, който показваше към коя верига принадлежат. Сградата бе правоъгълна. Двуетажна. С малки прозорци и плосък покрив. Рецепцията бе в единия край, а в другия бе разположена грамада от климатици, скрити зад рехави храсти. Покрай едната стена бяха наредени места за паркиране, а между този и съседния хотел имаше още един паркинг. Той беше празен, затова спрях в края на последната редица. Слязох. Протегнах се. Уверих се, че кабината е заключена. И тръгнах към рецепцията.

Зад бюрото седеше жена. Отначало тя не ме забеляза, беше прекалено погълната от книгата, която четеше. Концентрацията ѝ бе нарушена от звъна на телефона пред нея. Самият телефон ми се стори твърде сложно устройство, покрито цялото с бутончета и лампички. Жената се пресегна, за да вземе слушалката, но се сепна, когато ме видя.

– Могат пак да позвънят – усмихна ми се тя. – Или да оставят съобщение. Извинявам се, че ви накарах да чакате. С какво мога да ви помогна?

– Имам резервация. На името на Ричър.

Жената затрака по клавиатурата на своя компютър.

– Ето я… Стаята е предплатена. Резервацията е направена онлайн. Само една нощувка?

Кимнах.

– Мога ли да видя документ за самоличност? Подадох ѝ паспорта си.

Тя го прелисти и присви очи.

– Изтекъл е.

– Точно така. Не мога да пътувам зад граница. Но върши работа за удостоверяване на самоличността.

– Не съм сигурна…

Посочих компютъра.

– Свържете се онлайн, ако не ми вярвате. Проверете в някой сайт на федералните власти.

Жената застина с една ръка над клавиатурата. Тя не ми вярваше. Това бе очевидно. Предполагам, че обмисляше последствията, ако ме опровергаеше. Всички документи, които трябваше да попълни, за да върне парите на клиента. Обясненията пред шефовете защо е отпратила клиент. Влиянието върху данните за заетостта.

– Не е необходимо, господин Ричър. Не се съмнявам, че сте прав. – Тя ми върна паспорта и попита: – Колко ключа за стаята ще искате?

– Само един.

Жената отвори едно чекмедже и извади от там парче пластмаса с размерите на кредитна карта. Пъхна го в някаква машина на бюрото си и отново затрака по клавиатурата. Извади картата и ми я връчи:

– Стая двеста двайсет и две. Желаете ли да ви запиша номера?

– Не е необходимо.

– Добре. Закуската е в салона до фоайето, който е отворен от шест до осем сутринта. Ако имате въпроси, наберете нула от телефона в стаята. Желая ви приятен престой. Надявам се да ни посетите отново.

Жената се върна към книгата си. Аз се върнах при камиона. Седнах на задната броня, опрях глава на падащия борд, затворих очи и оставих прохладния вечерен бриз да гали лицето ми. Изминаха десет минути. Петнайсет. После чух приближаващ се автомобил. Не беше само един. Отворих очи и видях колона от сребристи седани. Общо пет. Напълно еднакви. "Крайслер 300". Първият влезе в паркинга, останалите го последваха, разпръснаха се като ветрило и спряха пред мен. Шофьорът на най-близкия до мен излезе. Оказа се Уолуърк. Той тръгна към мен с бърза крачка, подаде ми бяла найлонова торбичка и стисна ръката ми.

– Ричър. Радвам се да те видя. – Уолуърк кимна към камиона. – Устройството? Вътре ли е?

– Както обещах.

– Браво! – Уолуърк вдигна палец към мъжете в съседния автомобил. – Благодаря. Оттук поемаме ние.

Отключих кабината, взех раницата и връчих ключа на Уолуърк.

– Оставих един куфар вътре. На Фентън е. Ще го наглеждате ли до утре?

– Разбира се. – Уолуърк ме хвана под ръка и ме отведе встрани от останалите коли. – Чуй ме… – понижи глас той. – Мисля, че си имаме доверие, затова ще бъда напълно откровен с теб. След като говорихме, звъннах на стария ми шеф. Онзи, който сега работи в ЦАТВУ. Той пътува насам. Ще обезопасим района и той ще изследва взривното устройство. На място. Знам, че не бива да го местим до сутринта. Но ако той не потвърди, че устройството е безопасно, ще се наложи да наруша това обещание.

Не казах нищо.

– Помисли хубаво, Ричър. Ами ако устройството избухне? Ако изпусне отровен газ в атмосферата? Или е радиоактивно? От една страна, трябва да отчетем тези рискове. От друга, не бива да забравяме жената, която рискува живота си. Жената, която може да не успееш да спасиш, когато и да преместим камиона.