По-добре мъртви

23.

Благодарих на Уолуърк, преди да затворя, но това бе само проява на вежливост, нищо повече. Информацията му бе напълно безполезна. Това бе самата истина. Напълно безполезна поне в краткосрочен план. Очаквах връзките му с ЦАТВУ да дадат резултат, но на по-късен етап. Уолуърк можеше да ми помогне да разбера какво цели Дендонкър с бомбите, които разработва. Най-належащата ми грижа обаче бе Фентън. Уолуърк ми бе дал само един адрес на Дендонкър, и то онзи, който и Фентън знаеше. Това не бе мястото, което търсех в момента. То бе прекалено открито, прекалено публично, така да се каже. Там ходеха служителите от фирмата му за кетъринг, когато трябваше да обслужат някой полет. Фентън също бе ходила там. И то докато бе търсила брат си. Ако Майкъл бе там, тя непременно щеше да го открие. Което означаваше, че Дендонкър разполага с друг адрес, на който върши мръсната си работа. Може би дори повече от един. Всичко зависеше от мащабите на операцията му. Имах идея как да се сдобия с информация. Но нямаше гаранция, че ще успея. Ни най-малко. И все пак бе за предпочитане пред това да стоя в стаята и да чакам телефонът да звънне.

В "Рижата кобила" бе по-многолюдно в сравнение с предишния ден. Беше време за обед. Отвън бяха седнали две двойки. Те се бяха настанили на метални столове с ярки възглавнички, разположени край кръгли маси, над които се издигаха чадъри в цвят слонова кост. Други две маси бяха събрани една до друга във вътрешния двор. Край тях се бяха скупчили девет души. Всичките на различна възраст. Но все елегантно облечени. Предположих, че са колеги. Които работят наблизо и вероятно празнуват нещо.

Те не бяха хората, които търсех. В това бях сигурен.

По средата зееше отворена двойна висока врата. Веднага след нея вдясно бе мястото на хостесата. То бе празно, затова прекосих салона, настаних се в П-образно сепаре в далечния край и опрях гръб в стената. Помещението бе правоъгълно. Барът и входът към кухнята бяха разположени в единия край. Пространството между сепаретата и прозорците бе заето от квадратни маси. Върху всяка от тях стоеше саксия с кактус. Стените бяха покрити със зърниста мазилка, а украсата им се състоеше от огромни картини на коне. На някои от тях каубои бяха яхнали конете и подкарваха стада из прерията. На други конете се състезаваха, на трети просто стояха неподвижно и гледаха презрително. Клиентите в заведението бяха точно десет. Две двойки. И две групи от по трима души.

Те също не бяха хората, които търсех. В това бях напълно сигурен.

Фентън бе извадила късмет, когато бе срещнала тук онази приятелка на Майкъл. Беше я познала от някаква фотография. Аз обаче не познавах приятелите на Майкъл. И все пак се надявах, че имам друго предимство. Опит. Умеех да различавам войниците в баровете. Особено когато се захващаха с неща, с които не би трябвало да се захващат.

Дойде сервитьор, мършаво хлапе на около двайсет и пет. Къдравата му рижа коса беше събрана на кок на тила му. Поръчах си кафе и чийзбургер. Не бях гладен, но следвах златното правило да се храня винаги когато мога. А това ми даде възможност да се заема с нещо друго освен прелистването на същия вестник, който бях чел на закуска, докато очаквах да се появят още клиенти.

Седях и наблюдавах хората около мен в продължение на трийсет минути. Двете двойки платиха сметките си и си тръгнаха. Последва ги едното трио, но пристигна друга двойка – жената от рецепцията на медицинския център и мъж с широки ленени дрехи. Той беше с грижливо сресана бяла коса. Носеше отворени кожени сандали. Двамата се настаниха на квадратна маса в края на салона, възможно най-далече от бара. След тях се появиха четирима мъже с къси панталони и светли тениски. Всичките бяха слаби, жилави, загорели от слънцето. Вероятно бяха работили на открито през целия си живот. Сигурно бяха редовни клиенти.

Те предпочетоха масата, разположена най-близо до бара. Сервитьорът не изчака да му поръчат, а направо им донеса табла с високи чаши, изпотени от студената бира. Той си поговори с тях, след което се обърна и се усмихна на следващите клиенти, които влязоха. Две жени. Едната бе е жълта лятна рокля, другата – с къс панталон с външни джобове и тениска на "Янките". И двете изглеждаха на около трийсет и пет. И двете носеха косите си пуснати до раменете. И двете изглеждаха физически силни и в добра форма. Движенията им издаваха лекота и увереност. А дамските им чанти бяха достатъчно големи, за да скрият пистолет.

Може би това бяха хората, които търсех.

Жените се настаниха през две сепарета от моето. Фенката на "Янките" се плъзна първа по канапето и продължи, докато не опря гръб в стената. Също като мен. Главата и тялото ѝ не помръдваха, но погледът ѝ сновеше непрестанно напред-назад. Очите ѝ пробягваха от входа на бара до вратата на кухнята, без да пропуснат нито една маса между тях. След което отново се връщаха на входа. После отново и отново. Жената с лятната рокля прегледа менюто с напитките и го остави на масата.

– Бяло вино – поръча си тя, когато дойде сервитьорът. – Пино гриджо.

– Чудесно! – възкликна фенката на "Янките". – Донесете ни цяла бутилка.

Жените изчакаха виното им да пристигне, а аз ги наблюдавах с периферното си зрение. Те се приведоха една към друга и започнаха да обсъждат нещо, но толкова тихо, че не успях да чуя и дума. Никой не напусна заведението. Никой не влезе. Сервитьорът донесе бутилката. На етикета бе изобразен слон. Самата бутилка бе хлъзгава от капчиците конденз. Сервитьорът я избърса с кърпа, която пъхна в джоба на престилката си, и наля вино в двете чаши. Опита се да завърже разговор с жените, но те не му обърнаха никакво внимание. Младежът се повъртя около тях още две минути, след което се отказа и се върна на бара. Жената с лятната рокля отпи от чашата си, след което погледна приятелката си и заговори отново. Докато обясняваше нещо, жестикулираше със свободната си ръка. Фенката на "Янките" пресуши чашата си на две глътки и си наля отново. Тя почти не говореше, но очите ѝ продължаваха да сноват.

Надигнах се от сепарето си и тръгнах към тяхното. Застанах на мястото на сервитьора.

– Извинете, че ви прекъсвам – казах аз, – но имам проблем. Нуждая се от помощта ви.

Жената с роклята остави чашата си. Дланите ѝ лежаха на масата пред нея. Фенката на "Янките" премести чашата в лявата си ръка. Дясната се плъзна към дамската ѝ чанта. Изчаках секунда. Трябваше да видя дали ръката няма да се скрие вътре. Това не се случи, затова седнах. Приведох се напред и заговорих тихо:

– Търся един приятел. Казва се Майкъл. Майкъл Къртис.

Израженията на двете жени не се промениха. Фенката на "Янките" продължи да оглежда помещението.

– Той е загазил – добавих аз. – Трябва да го открия, и то бързо.

– Как се казваше вашият приятел? – попита жената с роклята.

– Майкъл Къртис.

Тя поклати глава.

– Съжалявам. Не го познаваме.

– Не работя за полицията – казах аз. – Нито за ФБР. Знам защо Майкъл е тук. Знам какво прави. Не искам да създавам проблеми. Дойдох да го спася.

Жената вдигна рамене.

– Съжалявам. Не можем да ви помогнем.

– Дайте ми само адрес. Място, където да го потърся.

– Проблем със слуха ли имате? – Фенката на "Янките" най-сетне спря погледа си върху мен и не го отмести. – Не познаваме този Майкъл. Не можем да ви помогнем да го откриете. А сега се върнете на масата си и престанете да ни досаждате.

– Едно място. Моля. Никой няма да разбере, че съм го научил от вас.

Фенката на "Янките" бръкна в чантата си. Порови в нея и извади ръка. Държеше нещо в нея, но не бе пистолет, а телефон. Почука по дисплея с пръст и той оживя, след което го натисна още три пъти. И ми показа да го видя. На дисплея грееха цифрите 911.

– Да звънна ли в полицията? Или ще ни оставите на мира?

Вдигнах ръце.

– Извинявам се за безпокойството. Наслаждавайте се на виното си.

Върнах се в сепарето си и се престорих, че чета вестника. Фенката на "Янките" прибра телефона и пресуши чашата си, след което взе бутилката и доля на своята приятелка, а останалото сипа в своята. Служителката от рецепцията на медицинския център и кавалерът ѝ станаха и си тръгнаха. Четиримата мъже си поръчаха по още една халба бира. Нови клиенти не се появиха. Сервитьорът приближи масата на двете жени, но те го отпратиха. Фенката на "Янките" изпи виното си, излезе от сепарето и се запъти към тоалетната. Приятелката ѝ с лятната рокля също стана. Но тръгна в обратната посока. Право към мен. Спря пред моето сепаре, опря длани на масата и се приведе напред, докато главата ѝ не доближи моята, доколкото бе възможно това, без да седне срещу мен.

– "Бордър Ин" – каза тя толкова тихо, че едва различих думите. – Знаете ли къде е?

– Ще го открия.

– Добре. Стая двеста и дванайсет. След двайсет минути. Елате сам. Става въпрос за Майкъл. – Тя се изправи и тръгна обратно към своето сепаре. Когато измина половината разстояние, се обърна и каза: – Когато приятелката ми се върне, нито дума. Това е между нас двамата.