По-добре мъртви

57.

За последен път видях Микаела Фентън половин ден по-късно. Срещнахме се на шосето, което водеше извън града. Бях пеша. Тя беше с джипа си. Подмина ме, след което зави рязко наляво. Блокира пътя ми. Предната ѝ броня спря на косъм от ствола на едно дърво. Грозен, разкривен ствол, останал почти без листа. Но все пак това бе единственото дърво на много километри наоколо.

– Тръгна си, без да се сбогуваш – каза Фентън.

– Всички спяха – свих рамене аз.

– Опитах се да ти звънна.

– Вече нямам телефон. Изхвърлих го в едно кошче.

– Предположих. Затова реших да те потърся. Прецених, че ще тръгнеш именно по този път.

– Той е единственият, който води извън града.

– Не си се отказал да стигнеш до океана, нали?

– Няма да спра, докато не стигна там.

– Някакъв шанс да промениш решението си?

Поклатих глава.

– В такъв случай искам да ти благодаря. Майкъл също.

– Той дойде ли в съзнание?

– Да. Много е отпаднал, но вече говори.

– Каза ли какво е онова, което Дендонкър така отчаяно се опитваше да вземе?

– Майкъл го определи като своя застраховка. Става въпрос за книжка с кодове, която показва какво има във всеки снаряд от склада на Дендонкър. А Дендонкър се е нуждаел от нея, за да извлече максимална печалба от продажбата на снарядите.

– Къде я е скрил?

– На футболното игрище в училището. Майкъл сподели, че я навил на руло и я пъхнал в напречната греда на едната врата.

– Много умно.

– Има и още нещо. Позвъних на Соня. Тя дойде. И знаеш ли какво? Допадна ми. Може наистина да ми стане снаха. Най-малкото, не бих имала нищо против.

Замълчах си.

Фентън наклони глава настрани.

– Няма ли да останеш поне още един ден?

– Няма смисъл. Ще ти писне от мен след десет минути. Ще ме молиш да си тръгна.

– Съмнявам се.

– Може би си права – казах аз, обърнах се и тръгнах по пътя. – Най-вероятно ще ме застреляш.