По-добре мъртви

3.

Открих канавката точно там, където бе посочила жената. Открих я без проблем. Скрих се в нея, преди приближаващият автомобил да се покаже. Коритото наистина бе сухо. Да, тук щях да намеря добро прикритие. По-големият проблем обаче бе дали изобщо трябваше да се крия. Или да си тръгна.

Погледнах към джипа. Жената бе застанала в предишната поза, отпусната върху волана. Главата ѝ не бе извърната към мен, а в срещуположната посока. Намирах се изцяло извън обхвата на огледалото. Бях напълно сигурен, че не ме вижда. Но дори да не бях прав, съмнявах се, че ще рискува да стреля. Едва ли искаше изстрелът ѝ да предупреди онези, които очакваше.

Най-разумното решение бе да си тръгна веднага. В това не можеше да има никакво съмнение. Но имаше един проблем. Имах въпроси. Цял куп въпроси. Например коя е тази жена? Кой е Майкъл? Кой я преследва? Наистина ли е готова да простреля някого в корема и да го остави да умре?

Огледах пътя. Забелязах движеща се точица в далечината, обвита в прахоляк. Прецених, че разполагам с достатъчно време, за да взема голям камък от дъното на канавката. Беше е размерите на бетонна тухла. Поставих го на самия ръб на канавката между мен и джипа. Намерих и още един камък, но по-тесен и по-плосък. Подпрях го върху първия така, че двата да образуват триъгълен отвор, достатъчно голям, за да гледам през него. Гимназиална физика в действие. Все едно наблюдавах джипа през невидима тръба или конус. Виждах съвсем ясно и автомобила, и мястото около него. Но ъгълът се стесняваше по такъв начин, че никой не би могъл да забележи от разстояние, че го наблюдавам.

Приближаващият автомобил най-сетне изскочи от облака прах. Оказа се още един джип. Също пенсионирана военна машина. Напредваше към нас. Бавно и неотклонно. А после, когато приближи мястото, на което бях забелязал следите от гуми, шофьорът отби на банкета и спря. В джипа имаше двама мъже. Шофьор и пътник. И двамата бяха облечени в тениски с цвят каки. Бейзболните им шапки също бяха в този цвят, а слънчевите им очила имаха огледални стъкла. Двамата поведоха оживен разговор, придружен от куп жестове, а от време на време сочеха към дървото. Това ми подсказа, че новодошлите не са очаквали някой да пристигне на мястото преди тях. Или не са очаквали да видят същия автомобил като техния, което пък подсказваше, че са от една организация. Или не са очаквали нещо друго. Предположих, че ще звъннат на шефа си, за да го уведомят какво са открили и да получат нови заповеди. Или да се оттеглят, ако са достатъчно умни. Но те не направиха нито едното, нито другото. Продължиха напред, по-бързо от преди, и спряха до шофьорската врата на джипа, в който лежеше жената.

– Невероятно!

Мъжът на седалката вдясно скочи на земята и застана между двата автомобила. Виждах дръжката на пистолета, която стърчеше от колана на дебелия му памучен панталон. Стори ми се доста ожулена и протрита.

– Тя ли е?

Шофьорът заобиколи джипа и се присъедини към него. Той сложи ръце на кръста и тогава видях, че също е въоръжен.

– Мамка му! Дендонкър ще се ядоса!

– Не е наш проблем. – Мъжът стисна дръжката на пистолета си. – Хайде. Да го направим.

– Още ли е жива? – почеса се по главата шофьорът.

– Надявам се. – Другият мъж пристъпи напред. –Заслужаваме малко забавление. – Той се пресегна и докосна врата на жената със свободната си ръка. – Правил ли си го някога със саката? Аз не съм. Винаги съм се чудил как ли ще бъде.

Шофьорът пристъпи по-близо.

– Аз…

Жената се изправи рязко. Завъртя се настрани. Вдигна пистолета. И простреля мъжа в лицето. Горната част на черепа му се пръсна на безброй парченца. В един миг бе там, а в следващия се превърна в розова мъгла, оцветила въздуха около главата му. Шапката полетя към земята. Тялото залитна назад. Едната ръка на мъжа бе протегната напред, затова удари спътника си по бедрото, докато тялото му падаше. Вратът му се удари в отворената врата на неговия джип.

Другият мъж посегна за пистолета си. Стисна го с дясната си ръка. Понечи да го измъкне от колана. И успя, но само на три четвърти. Опита се да дръпне по-силно, но избърза, не прецени момента. Глупава грешка. Дръжката се изплъзна от ръката му. Дулото на пистолета остана заклещено в колана му. Оръжието увисна свободно, небалансирано. То се заклати и падна. Мъжът се опита да го хване, но не успя, след което се наведе е надеждата да го открие на земята, но видя пистолета на жената. Цевта му се движеше. Насочваше се право към лицето му. Той спря. Отскочи назад. Наведе се и потърси прикритие зад джипа. Пропълзя няколко метра, излезе на пътя и се изправи. Хукна по шосето. Жената се завъртя на седалката си. Пое дълбоко дъх. Прицели се. Натисна спусъка. Куршумът профуча на два сантиметра от дясното ухо на тичащия мъж. Той отскочи наляво и се претърколи два пъти. Жената излезе от джипа. Заобиколи го отзад. Едва сега забелязах, че накуцва с левия крак. Тя изчака да се изправи на крака и стреля отново. Този път куршумът едва не остави мъжа без ляво ухо. Той се хвърли в противоположната посока и запълзя по асфалта като змия.

– Спри! – Тонът на жената подсказваше, че започва да губи търпение.

Той продължи да пълзи.

– Следващият изстрел няма да те пропусне – заяви тя. – Но няма и да те убие. Ще прекъсне гръбначния ти стълб.

Мъжът се претърколи по гръб, като че ли това щеше да го предпази по някакъв начин. После ритна два пъти във въздуха, сякаш плуваше в басейн. Усилията му бяха напразни. Ритниците му вдигнаха много прах, но му спечелиха само пет-шест сантиметра. Ръцете и краката му се отпуснаха безсилно. Главата му опря в асфалта. Той затвори очи и остана да лежи така в продължение на няколко секунди. Гърдите му се повдигаха тежко. Накрая мъжът се изправи и протегна ръце пред себе си, сякаш за да прогони невидим демон.

– Да поговорим – предложи той с треперещ глас. – Не е нужно да го правиш. Партньорът ми… Ще кажа, че той е виновен за всичко. Дошли сме тук, не сме видели никого и той изведнъж е извадил пистолет и го е насочил към мен, защото е предател, но аз съм се оказал по-бърз. Разполагаме с тялото. Това е доказателство, нали? Какво повече ни трябва?

– Ставай!

– Ще се получи! Ще ми повярват! Гарантирам ти! Само не ме убивай! Моля те!

– Ставай!

– Ти не разбираш. Аз трябваше…

Жената вдигна пистолета си.

– Ставай или ще те прострелям в крака. Да видим тогава дали ще ти хареса да те наричат сакат.

– Моля те, недей! – Мъжът се изправи.

– Отстъпи назад.

Той направи една крачка. Малка крачка.

– Още.

Мъжът отстъпи още една крачка. Това извади жената извън обсега му, ако се окажеше толкова глупав, че да опита късмета си с удар с ръка или крак. Той спря с плътно долепени глезени и ръце, прилепнали по тялото. Странна позиция, която ми напомни за един танцьор, когото бях видял по улиците на Бостън преди години.

– Добре. Искаш ли да останеш жив?

– О, да! – Мъжът заклати глава като кукла. – Искам.

– Добре. Готова съм да те пусна. Но преди това ще трябва да направиш нещо за мен.

– Каквото кажеш – продължи да кима той. – Каквото пожелаеш.

– Кажи ми къде е Майкъл.