По-добре мъртви

4.

Мъжът спря да кима. Не каза нито дума. Краката му останаха събрани. Ръцете му бяха все така долепени до тялото. Позата му изглеждаше доста неудобна.

– Кажи ми къде мога да открия Майкъл. Не го ли направиш, ще те убия. Но не бързо като твоя приятел. О, не! Нищо подобно!

Той не отговори.

– Виждал ли си как умира човек, прострелян в стомаха? – попита жената и се прицели театрално в корема на мъжа. – Колко време минава, преди да умре? Каква болка изпитва във всяка една секунда?

– Не – поклати глава мъжът. – Не го прави. Ще ти кажа.

В този момент проумях какво толкова странно имаше в позата му. Това бяха именно ръцете му, притиснати плътно до тялото. Едната длан бе отворена. Лявата. Дясната обаче бе свита. Извита леко назад. В нея той държеше нещо и се опитваше да скрие този факт. Исках да изкрещя, да предупредя жената, но не можех. Щях да наруша концентрацията ѝ, а това нямаше да помогне.

– Е? – остра нотка прониза гласа ѝ.

– Къде се намира Майкъл… Добре. Малко е сложно, но той…

Дясната ръка на мъжа се изстреля напред. Пръстите му се отвориха и пясъкът в дланта му полетя право към лицето на жената. Тя реагира бързо. Лявата ѝ ръка заслони очите и тя се завъртя на здравия си крак. Успя да избегне по-голямата част от песъчинките, но не и шофьора. Той се хвърли напред, блъсна ръката ѝ с пистолета и заби рамо в гърдите ѝ. Мъжът бе само с пет-шест сантиметра по-висок от жената, но бе поне трийсет килограма по-тежък. Сблъсъкът я извади от равновесие. Тя залитна и падна назад, но без да изпуска пистолета. Напротив, стискаше го здраво. Мъжът обаче стъпи върху китката ѝ и започна да увеличава натиска, докато жената не извика от болка и не пусна оръжието. Той го изрита встрани, застана разкрачен и се надвеси над нея.

– Е, какво ще кажеш сега? Чувала ли си този израз: да се озовеш в обувките на другия? Звучи малко жестоко в твоя случай, защото имаш само една обувка.

Жената лежеше неподвижно. Изправих се. Мъжът стоеше с гръб към мен. Разстоянието между нас бе по-малко от петнайсет метра.

– Приятелят ми имаше планове за теб. – Мъжът посегна към колана на панталона си. – Нещо като предсмъртно желание. Мисля, че трябва да го изпълня. Веднъж за него, веднъж за мен. Може би повече, ако ми хареса.

Излязох от канавката.

– После ще те убия. – Мъжът разкопча колана си и го захвърли настрани. – Може пък аз да прострелям теб в корема. И да видя за колко време ще умреш.

Тръгнах към шосето.

– Може да отнеме часове. – Мъжът започна да разкопчава дюкяна си. – Цяла вечер дори. Дендонкър няма да го е грижа. Той пет пари не дава в какво състояние ще те заведа при него. Няма да има нищо против, дори да си мъртва.

Вървях бавно и предпазливо. Не исках да вдигна шум върху банкета, който бе изцяло от чакъл.

Жената се размърда леко, след което разпери ръце встрани.

– Значи знаеш за крака ми. Много си наблюдателен. Какво знаеш за титана?

Ръцете на мъжа замръзнаха във въздуха.

– Това е много интересен метал – продължи жената и опря длани на земята. – Много здрав. Много лек. И много твърд.

Тя вдигна десния си крак, сви го в коляното и заби протезата си в слабините на противника. Попадна право в десетката. С всичка сила. Без изобщо да се сдържа. Мъжът изпищя, залитна напред и се просна по лице на земята. Жената се претърколи настрани тъкмо навреме, за да не бъде премазана от тялото му. Тя се претърколи още два пъти, грабна пистолета си, след което използва и двете си ръце, за да се надигне от земята.

Аз спрях на място, което беше точно по средата на шосето – единият ми крак бе от едната страна на избелялата жълта линия, другият – от другата.

Мъжът се сви на кълбо и заскимтя като пребито куче.

– Последен шанс – каза жената и вдигна пистолета си. – Майкъл. Къде е?

– С Майкъл е свършено, тъпачко! – Мъжът дишаше с огромно усилие. – Забрави за него.

– Свършено е? Какво означава това?

– Какво мислиш, че означава? Когато Дендонкър се заеме с разпита на някой нещастник… Да ти обясня ли подробно какво става?

– Не е необходимо – отвърна спокойно тя. – Но искам да бъда сигурна.

– Майкъл подписа смъртната си присъда в мига, в който започна да изпраща тайни бележки. – Мъжът вдигна глава. – Познаваш Дендонкър. Той е най-параноичният тип на планетата. Нямаше начин да не разбере рано или късно.

– Кой го уби? Ти ли?

– Не! Заклевам се!

– Тогава кой?

– Очаквах Дендонкър да го възложи на нас. Предупреди ни да бъдем готови веднага щом приключи с въпросите. Ние зарязахме всичко друго. Никой не издържа дълго, когато Дендонкър се захване с него. Много добре го знаеш. Очаквахме сигнала му, но той ни каза, че няма да има нужда от нас.

– Защо? Какво се промени?

– Не знам. Не бях там. Може Майкъл да се е забавил прекалено много с отговорите. Или да се е правил на остроумен. Или просто да е имал слабо сърце. Каквото и да се е случило, Дендонкър ни каза, че не се нуждае от нас. А тази сутрин ни изпрати за теб.

Жената помълча за момент, а после попита:

– Тялото на Майкъл. Къде е то?

– На обичайното място, предполагам. Ако е останало достатъчно от него…

Раменете на жената увиснаха леко. Тя свали пистолета. Мъжът отново се сви на кълбо. Посегна към глезена си. Бавно и ловко. Измъкна нещо от обувката. Претърколи се по корем. Миг по-късно скочи на крака. Онова, което държеше в дясната си ръка, проблесна на слънцето. Острие. Късо и широко. Мъжът се хвърли напред с високо вдигната ръка. Замахна хоризонтално. Опитваше се да среже челото на жената. Искаше очите ѝ да се напълнят с кръв. Тогава тя нямаше да може да вижда. Нямаше да може да се прицели. Тя обаче отскочи назад, като рязко изви тяло в кръста. Точно колкото да избегне ножа. Мъжът пропусна. Прехвърли ножа в другата си ръка. Подготви се за втори опит.

Този път тя не се поколеба. Просто натисна спусъка. Мъжът отлетя назад, изпусна ножа, изкрещя от болка и притисна раната с две ръце. По дрехите му се разля тъмночервено петно. Куршумът бе попаднал в корема му. Точно както го бе заплашила жената. Тя пристъпи напред. Застана до него и сведе поглед. Изминаха трийсет секунди. Несъмнено най-дългата половин минута в живота на мъжа. Той се гърчеше, охкаше, пъшкаше и се опитваше да спре кръвта с длани и пръсти. Жената отстъпи крачка назад. Вдигна пистолета и се прицели в главата му. След което натисна спусъка. Два пъти.

……

Видяното даде отговор на част от въпросите ми. Но повдигна друг. Много по-належащ. Жената току-що бе убила двама души. Аз бях единственият свидетел. Трябваше да разбера какво се кани да направи по въпроса. Действията ѝ несъмнено можеха да бъдат определени като самозащита. Така смятах аз. Тя обаче нямаше как да го знае. А да разчита на подкрепата на един непознат… това криеше голям риск. Още по-големи рискове криеше евентуален съдебен процес. Уменията на адвокатите. Благоразположението на съдебните заседатели. При всички случаи щеше да прекара много месеци в ареста, преди делото да стигне до съдебната зала. Подобна перспектива едва ли я блазнеше. Защото тя криеше куп опасности. Престоят в ареста не се отразява благоприятно на продължителността на живота на хората, попаднали зад решетките.

Направих крачка напред. Нямаше смисъл да се връщам. Един или два метра повече между нас нямаха никакво значение. Пистолетът, който жената държеше, бе "Глок 17". Един от най-надеждните в света. Вероятността да засече бе от порядъка на едно на десет хиляди. С други думи, шансовете бяха на нейна страна.

А не на моя. В пълнителя имаше седемнайсет патрона. Доколкото знаех, тя бе изстреляла пет куршума. Нямах основания да предположа, че пълнителят не е бил зареден догоре. Това означаваше, че ѝ остават дванайсет патрона. И четвърт от тях щяха да ѝ бъдат предостатъчни. Жената бе отличен стрелец. Току-що го бе показала. Нещо повече, не бе проявила колебание да прибегне до крайно решение. Двамата мъже, проснати на земята, бяха разбрали това по възможно най-трудния начин.

Направих още една крачка напред. И тогава получих отговор на нововъзникналия въпрос. Но не по начина, по който очаквах. Жената ми кимна. И ми обърна гръб. Тръгна към джипа. Облегна се на задната врата. Раменете ѝ увиснаха. Тя въздъхна. Вдигна пистолета. И опря дулото му в слепоочието си.

– Спри! – извиках аз и се втурнах към нея. – Не бива да го правиш!

Тя ме погледна с големите си, кристално бистри очи.

– О, напротив! Трябва да го направя.

– Не. Ти…

– Върни се назад! – Тя протегна свободната си ръка и вдигна длан. – Освен ако не искаш да те опръскам с мозък и кръв. Давам ти три секунди. А после ще натисна спусъка.

Повярвах ѝ. Не виждах начин да я спра. Не се сетих какво да направя, освен да попитам:

– Защо?

Жената ме изгледа изумено, сякаш отговорът бе повече от очевиден. Сякаш не си струваше усилието да ми отговори. И все пак обясни:

– Защото изгубих работата си. Издъних се. Заради мен пострадаха невинни хора. Заради мен убиха брат ми. Няма за какво да живея. А когато хората няма за какво да живеят, по-добре да са мъртви.