По-добре мъртви

2.

За пръв път срещнах жената, която накуцваше, преди два дни. Това се случи на едно шосе извън града с онзи зле осветен парцел и медицинския център, в който работеше доктор Холиър. Районът изглеждаше напълно изоставен. Аз дойдох пеша. Тя пристигна с джип. Колата ѝ приличаше на бивша военна машина. Доста стара. Може би от времето на Виетнамската война. Надписите отстрани бяха прекалено избледнели, за да мога да ги прочета. Масленозелената боя беше напукана и олющена, а тук-там се показваха и ръждиви петна. Джипът нямаше покрив. Нямаше врати. Предното стъкло бе свалено напред. Стойките за туби за бензин и инструменти бяха празни. Гумите бяха толкова износени, че грайферите им не покриваха необходимия минимум. Двигателят не работеше. Резервното колело липсваше. В никакъв случай не можеше да се нарече добре поддържан автомобил.

Слънцето се бе издигнало високо в небето. Предполагам, че термометърът показваше двайсет и седем-осем градуса, но поради липсата на сянка усещането ми бе за над трийсет градуса. По гърба ми се стичаха струйки пот. Вятърът се усилваше и песъчинките, които вдигаше във въздуха, се забиваха в лицето ми. Когато се събудих сутринта, тази среща изобщо не влизаше в плановете ми. Плановете обаче се променят. И невинаги към по-добро. По всичко изглеждаше, че плановете на жената също бяха направили неочакван завой. Върху избелелия асфалт се открояваше дебел слой гума, останал там, след като тя бе натиснала рязко спирачките и джипът бе поднесъл. Бе изхвърчал вдясно от пътя и се бе забил в един ствол. В един полуизсъхнал, разкривен и грозноват ствол, по който почти не се виждаха листа. Да, това дърво определено нямаше да спечели награда на нито един фотоконкурс. Но по всичко изглеждаше, че е здраво и издръжливо. Защото това бе единственото дърво, високо повече от метър, на много километри наоколо. Ако жената бе изгубила управление, джипът ѝ би трябвало да се забие в храсталаците край пътя. Или би трябвало тя да овладее машината и да се върне на шосето.

За мен си оставаше загадка как жената бе успяла да уцели точно това място. Може слънцето да я бе заслепило. Някое животно да бе претичало пред джипа или някоя птица да бе прелетяла пред предното стъкло. Едва ли друг автомобил го бе засякъл. А може би жената бе изпаднала в депресия и го бе направила нарочно. Каквато и да бе причината за инцидента, не това бе най-належащият въпрос.

Жената се бе проснала върху волана. Лявата ѝ ръка висеше напред през сваленото стъкло. Дланта ѝ бе отворена, сякаш се протягаше към дървото за помощ. Дясната ѝ ръка бе леко присвита и лежеше върху корема. Лицето ѝ бе обърнато надолу, към педалите. Беше напълно неподвижна. Нямаше следи от кръв. Нямаше следи от каквито и да било наранявания, което бе добре. Но нямаше следи и от дихателна дейност. Реших да проверя пулса ѝ или да потърся други признаци на живот, затова пристъпих към джипа. Посегнах към врата ѝ бавно и нежно. Отметнах косата ѝ и напипах каротидната артерия. Тогава тя се изправи рязко. Извърна се е лице към мен. Отблъсна дланта ми с лявата си ръка. В дясната държеше пистолет, насочен към корема ми.

Тя изчака секунда, вероятно за да се увери, че няма да се уплаша. Искаше да ангажира напълно вниманието ми. Това беше ясно.

– Отстъпи назад – нареди жената. – Само една крачка.

Гласът ѝ бе твърд, но спокоен, без следа от паника или колебание.

Отстъпих назад. Само една крачка. Но голяма крачка. Едва сега осъзнах какво бе гледала жената през волана на джипа. Не беше подът, а парче огледало, поставено между педала на газта и скоростната кутия. Явно го бе изрязала с нужните размери и поставила там, за да следи кой приближава.

– Къде е приятелчето ти? – огледа се тя наляво и надясно.

– Няма никого – отговорих аз. – Сам съм.

Погледът ѝ се насочи към огледалото на предното стъкло. То бе завъртяно под такъв ъгъл, че да следи всеки, който би се опитал да се прокрадне отзад.

– Изпратили са само един? Наистина ли?

Гласът ѝ издаваше донякъде обида, донякъде разочарование. Тази жена определено започваше да ми допада.

– Никой не ме е изпращал.

– Не ме лъжи! – отвърна тя и ме смушка с пистолета, за да подчертае колко е сериозна. – Както и да е! Няма значение! Един или цял взвод. Все тая. Кажи ми къде е Майкъл! Веднага! Кажи ми истината, ако не искаш да те прострелям в стомаха и да те оставя да умреш край пътя.

– С удоволствие бих ти казал – вдигнах ръце с отворени длани. – Ако не беше един проблем… Не мога. Не знам кой е Майкъл.

– Не… – Тя замълча и се огледа. – Чакай! Къде е колата ти?

– Нямам кола.

– Не се прави на интересен. Къде е джипът ти тогава? Моторът ти? Каквото там транспортно средство си използвал, за да дойдеш.

– Дойдох пеша.

– Глупости!

– А ти чу ли шум от автомобилен двигател? Или какъвто и да било механичен звук?

– Добре – отвърна тя след кратък размисъл. – Дошъл си пеша. Откъде? И защо?

– По-бавно… – Постарах се гласът ми да прозвучи спокойно и дружелюбно. – Помисли си хубаво. Мога да ти разкажа целия си ден минута по минута. При други обстоятелства бих го направил с удоволствие. Но наистина ли е толкова важно как пътувам и къде отивам? По-уместният въпрос би гласял аз ли съм човекът, когото очакваш? Човекът, който разполага е информация за Майкъл?

Тя не отговори.

– Защото, ако аз не съм човекът, когото очакваш, и той се появи, докато още съм тук, тогава цялата сценка с фалшивата катастрофа отива по дяволите.

Тя пак не отговори.

– Има ли правило, което да твърди, че само хора, които искат да ти устроят засада, могат да използват този път? Останалите не могат ли да се движат по него?

Забелязах, че поглежда часовника си.

– Огледай ме хубаво. Аз съм сам. Вървя пеша. Не съм въоръжен. Това ли очакваше? Звучи ли ти логично?

Главата ѝ помръдна на сантиметър-два вляво и очите ѝ се присвиха едва-едва. Миг по-късно и аз го чух. Някакъв звук в далечината. Автомобилен двигател. Ръмжащ. Мощен. И се приближаваше.

– Време е да вземеш решение – подканих я аз.

Тя продължаваше да мълчи, а шумът от двигателя се усилваше.

– Помисли за Майкъл. Нямам представа къде е той, но ако онзи, който идва насам, знае, а ти продължиш да ме държиш тук, ще профукаш шанса си. Никога няма да разбереш.

Тя не каза нищо. Шумът от двигателя продължаваше да се усилва. Едва тогава жената посочи встрани от пътя.

– Там. И по-бързо. На три метра от тук има канавка. Останала от пресъхнал ручей. Скрий се там. Дръж си главата наведена. Не мърдай. Не издавай звук. Не прави нищо, което може да ме прецака. Защото направиш ли го…

– Не се притеснявай – отвърнах аз и тръгнах напред. – Всичко ми е ясно.