По-добре мъртви

32.

Почуках на вратата на стая 212. Леко. Нежно. Опитвах се да се държа дружелюбно. Не получих отговор, затова почуках отново.

– Разкарай се!

Гласът принадлежеше на Соня. Прозвуча напрегнато. Не можех да преценя дали е ядосана. Или тъжна. Или уплашена. И тогава ми хрумна нещо. Една неприятна мисъл. Възможно бе някой от хората на Дендонкър да е вътре с нея. Някой, който би могъл да се промъкне в хотела, докато аз се разправях с онези двамата във фоайето. И който знаеше какво е докладвал хлапакът от рецепцията. Нищо чудно Соня да стоеше вътре с опрян в главата пистолет. А това рязко ограничаваше опциите ми. Но тогава си спомних какво бе казала Фентън за онази игра с имената между нея и Майкъл. Соня и Майкъл бяха двойка, може би и те правеха същото.

Направих крачка встрани. И почуках отново.

– Хедър? Тук ли си? Добре ли си?

Зачаках. Вътре в стаята отекнаха стъпки. Те бяха леки, но бавни. Миг по-късно вратата се отвори. Беше Соня. Облечена в същата жълта рокля. Не се виждаше никакъв пистолет. Тя надзърна в коридора. Погледна наляво и надясно и ме видя. Очите ѝ бяха зачервени. Лицето ѝ бе мокро от сълзи.

– Ричър? – възкликна тя. – Благодаря ти, че се отби да провериш как съм, но съм добре. Просто искам да остана сама. Затова те моля да си вървиш, става ли?

– Не се отбивам да проверя как си. Нуждая се от помощта ти.

– О! Добре. Какво ти трябва?

– Имаш ли кола?

– Разбира се. Искаш да я ползваш ли?

– Къде е?

– Отзад, на паркинга.

– Добре. Искам да ме закараш някъде.

– Къде?

– Имаш ли чанта с багаж, приготвен за спешни случаи?

– Разбира се. Защо?

– Вземи я. Вземи и ключовете. Ще ти обясня в колата.

……

Колата на Соня се оказа миниатюрна. Неслучайно се казваше "Мини". Едва се побрах в нея, и то след като дръпнах седалката до крайно задно положение. Колата бе червена, гумите бяха е бели кантове, а на страничните огледала и покрива грееха стикери с американското знаме. Предвид обстоятелствата предпочитах нещо, което да привлича по-малко внимание. Но колата поне се побираше на паркинга на хотела. Той бе разположен в друг вътрешен двор, долепен до самата сграда. Озовахме се в малко, тясно пространство с ниска арка, която водеше към улицата източно от хотела. Предположих, че първоначално това е бил служебният вход. Освен това от тук светлината проникваше в стаите от вътрешната страна на коридорите.

Улицата, която започваше от арката, водеше към пътя, по който онзи мъж с линкълна бе поел, преди да направи обратен завой. Соня зави наляво, към града, и аз ѝ разказах какво се е случило, след като я бях изпратил до стаята ѝ. Тя мигом видя появилата се възможност.

– Ще наблюдавам задната страна на къщата – заяви тя. – Така никой няма да се промъкне незабелязано. Имам само един въпрос. Ако видя някого, как да те предупредя?

– Натисни клаксона.

– Няма ли да е по-добре, ако ти позвъня? Или да ти изпратя съобщение? Защото клаксонът ще предупреди и хората на Дендонкър.

– Нямам телефон – отвърнах аз и извадих този, който бях взел от мъжа в багажника на линкълна. Дисплеят се бе заключил. – Нито пък мога да използвам този.

Соня се пресегна, взе чантата си от тясната задна седалка на минито и я постави в скута си. Порови в нея с една ръка, извади телефон и ми го подаде.

– Вземи. Можеш да използваш него.

Телефонът бе стар модел. От онези, които се отваряха като мида. От едната страна имаше клавиатура, при това истинска. От другата – малък дисплей. Черно-бял. Дори не ми поиска пин.

– Майкъл купи този апарат, за да ми звъни – поясни Соня и затвори очи за миг. – Имаше още един, абсолютно същия. Предполагам, че и той бе прихванал от параноята на Дендонкър. Не искаше някой да открие колко много разговори се провеждат между определени номера.

……

Соня ме закара до хотела на Фентън. Прехвърлих се в шевролета и тя ме последва из лабиринта от улички, който ни отведе до завоя северно от къщата. Минито изостана, а аз продължих на юг. Не видях автомобили, паркирани в далечния край на улицата. Всъщност не видях никакви автомобили. Това можеше да означава, че хората на Дендонкър са се хванали на уловката с четирийсетте минути. Или пък че не са пристигнали поради друга причина. Налагаше се да открия място, на което да оставя шевролета. Ако го паркирах по маршрута, по който щяха да минат хората на Дендонкър, със сигурност щяха да го забележат.

Направих обратен завой, тръгнах по една широка улица и свърнах в пряка с жилищни сгради. Там бе паркиран голям кемпер. Много стар модел. По всичко изглеждаше, че не е помръдвал от място от много години. Гумите му бяха спаднали. Прозорците му бяха помътнели от мръсотия. Боята му се лющеше на бежови и кафяви петна, покрити с пясък и кал. Единственото хубаво нещо в него бяха габаритите му. Кемперът бе достатъчно голям, за да скрие обикновен автомобил. Паркирах шевролета зад него и тръгнах пеша към къщата.

Отпред още нямаше никакви автомобили. Приближих бавно и си проправих път през гъсталака от ниски, криви дървета между нея и съседния имот. Надникнах през първия квадратен прозорец. Не видях никого вътре. Направих същото и с останалите. От хората на Дендонкър нямаше и следа.

Промъкнах се отпред, минах под големия прозорец, покрай вратата и заобиколих къщата от другата страна. Проверих прозореца на малката спалня. Нямаше никого. Прозорчето на банята бе матирано, затова не успях да видя нищо. Минах под него и надникнах през прозореца на голямата спалня.

Отново нищо.

Предположих, че хората на Дендонкър – ако са пристигнали вече и са се скрили в къщата – ще очакват входната врата да се отвори и колегите им да ме замъкнат вътре. Затова се върнах отзад, като внимавах да не минавам покрай прозорец. Плъзнах ключа в бравата. Завъртях го. Приклекнах и побутнах. Ако вътре имаше някой и движенията ми бяха привлекли вниманието му, той щеше да очаква посетителят да влезе изправен. И ако проявеше повечко предпазливост, щеше да се прицели в главата му. Но никой не гледаше към вратата. Никой не бе насочил пистолет. Затова влязох и огледах останалите помещения. Проверих всяка стая. За да бъда напълно сигурен, погледнах дори през дупката в пода. В къщата нямаше никого.

Нямах кола, в която да се скрия. Нямаше съседни къщи или особености на пейзажа, които да ми осигурят прикритие. Затова излязох навън и се проврях сред дърветата. Седнах и се облегнах на стената на къщата. Листата и клоните растяха достатъчно нагъсто. Стоях ли, без да помръдна и без да издам звук, човек можеше да мине на метър от мен и да не ме забележи. Часовникът в главата ми подсказваше, че ако хората на Дендонкър искат да синхронизират появата си с пристигането на моите "похитители", те трябва да дойдат до пет минути.

Въпросните пет минути изминаха доста бавно. Не се появиха никакви коли. Никой не влезе в къщата. Соня не ми позвъни. А аз стоях сред дърветата и не помръдвах. Не издавах звук. Изминаха още пет минути. И още пет. Онзи тип в линкълна каза, че никога не е чакал повече от десет минути. Аз обаче изчаках още десет. И още десет. Общо трийсет минути. Или половин час, след като бях паркирал колата зад онзи кемпер. Чакането не бе проблем. Нямах нищо против да чакам цял следобед, ако трябва, стига да получа желания резултат. Можех да чакам цяла нощ дори. Но не исках да си губя времето. Нямаше смисъл да дебна край мястото за водопой дивите животни, които вече бях подплашил. Проверих отново прозорците за всеки случай. Нямаше никого. Затова тръгнах към успоредната уличка. Веднага забелязах колата на Соня. Отидох при нея и се сгънах на предната седалка.

– Пълен провал – казах аз.

– По дяволите! – намръщи се Соня. – Какво ще правим сега?

– Някакъв шанс да са дошли от тази страна и да са те видели?

– Не – поклати глава тя. – Откакто съм тук, нищо не е помръднало.

Не разбирах какво може да се е объркало. Планът изглеждаше железен. Дали не трябваше да изпратя съобщението от телефона на онзи тип зад волана? Дали не трябваше да използвам предварително уговорена дума? Нищо чудно шофьорът да ме бе излъгал. Затова исках да го доведа тук. Но това вече бе невъзможно и нямаше смисъл да си губя времето. Ако хората на Дендонкър не възнамеряваха да излязат на светло при техните условия, трябваше да ги накарам да го направят при моите.