Реваншът на Тангра

98.

Още с влизането в укрепената със землен вал и дървени палисади крепост стражниците на портата го попитаха дали той не е Ат от Дуло. И когато чуха утвърдителния му отговор, напътиха го към хана на гусларите, където го чакал Арбуга. Ат огледа поляните извън укреплението — никъде не се виждаха разпрегнати коне и разтворени шатри на стануващи войници. Изхъмка неодобрително и пое по мръсна уличка, застлана с каменни плочи.

Вече връзваше конете на коневръза, когато отвътре излетя побратимът му и го прегърна. Беше отслабнал, почернял и със заплетени на три плитки коси. Когато го отдалечи от себе си и срещна очите му, се сепна — толкова мъка никога не бе виждал в тях.

— Какво е станало? — попита той с лошо предчувствие.

— Танбит — изохка Арбуга.

Щеше да попита за най-лошото, но се уплаши.

— Какво Танбит? — промълви със стиснато гърло.

— Отвлечена е.

Отдъхна си. Бога ми — отдъхна си. Такива неща бе преживял за няколко месеца, че това му се стори наистина дреболия.

— Хинци? — попита с облекчение. — Или масгути?

Арбуга се плесна отчаян по бедрата. И изплю камъчето със сълзи на очите:

— Аждаха.

Ат успя само да повтори с виснала устна:

— Аждаха?

Арбуга започна да разказва объркано. Скачаше от едно на друго. Ат го слушаше търпеливо, от време на време задаваше въпроси. Е, накрая долу-горе сглоби какво се бе случило.

Когато се разделили, той поел към родния си край. В Буляр79 спрял и нали имал много спечелено злато, решил да купи сватбени дарове на Танбит. Харесал много неща и ги взел. Един търговец му предложил сватбена премяна от румски сукна. Харесал ги Арбуга, обаче му се сторили, че са прекалено големи за любимата му. Извикали шивач и той казал, че за три дни ще ушие нови. Намерили момиче с ръста на Танбит…

— Просто не е трябвало да се спираш — поклати укорително глава Ат.

— Не трябваше — омърлушено се съгласи Арбуга.

Изпратил вест по нарочен човек до близките си, че до пет дни ще се върне — да се стягат за сватба.

През това време обиколил най-големите родове на Урми и уговорил старейшините да му дадат войници за поход на запад. Върнал се в Буляр, взел готовите сватбени дрехи и потеглил за своя роден край.

Когато влязъл в аула, вместо радост и прегръдки, срещнал само наведени глави. У дома го чакало погребение — майка му умряла… А Танбит…

Близките му разказали, че преди два дни дошъл той, Арбуга.

— Ти? — не се учуди много Ат.

Така си помислили те. Дарил всички богато, пили, играли. Младоженецът бил все уморен и криел очите си. Оправдавал се с дългия път и тежката война. Късно следобед младите се отделили в опънатата за тях съгласно обичая юрта. Майка му усетила нещо нередно, защото все заничала в лицето на сина си. Сетне останала до входа и кършела ръце…

После… После Танбит се развикала. Майка му влязла вътре… Притичалите мъже я намерили припаднала. А от него, Арбуга и Танбит нямало и следа. Майката се свестила за малко — колкото да се каже, че в юртата не е бил синът й.

— Кой? — попитали мъжете с мечове в ръцете. — Кой?

— Йорег — успяла да каже тя. — С рог на челото80…

И си отишла от този свят.

Погребал я. А вечерта останал под голямата топола, която тачели като Бат-Терек, и се молил, без да притвори очи. Рано сутринта, тъкмо когато слънцето позлатило върховете на свещеното дърво, се унесъл и видял Аждаха да крачи през степта, преметнал през рамо годеницата му. После чул глас, че Тангра ще бди над честта й толкова дни, колкото може да живее с хвърлените от сватбарите сребърни монети алп-бий Чак-чак81.

— Чак-чак е закрилник на семейството и живее скромно — усмихна се окуражително Ат. — Имаме достатъчно време.

Арбуга поклати глава.

А когато се събудил, до него стоял бял лебед. Кротко, като че ли цял живот е бил сред хора. Колобърът на рода говорил с духовете на предците и те казали, че птицата е изпратена от тях.

— Ето го — посочи Арбуга.

Красива, величествена птица. Толкова нелепо изглеждаше сред домашните птици на ханджията!

— Той ще ни заведе в леговището на Аждаха — каза уверено младият мъж.

Ат се сети за случилото се с него преди дни. Ястребът, изтръгващ го от зъбите на оживелия лед… После думите на някак уморения огромен воин, твърдящ, че е алп. Изглежда предреченото от него се обличаше в плът.

— Ами да тръгваме — рече Ат и намести меча на гърба си.

Белият лебед82 се стресна, приклекна, разпери криле и тежко, достолепно се отлепи от земята…