Черният път се виеше като змия по стръмната снага на хълма. Над главите ни се люлееха сплетените клонаци на буките, а долу, между тях, леските, дрянът и дивите къпини бяха вдигнали зелена крепостна стена.
Биляна яздеше пред мен. Бях така объркан, че чак след десетина минути съобразих, че се движим съвсем не безцелно.
— Къде отиваме?
— Да търсим прохода — вдигна тя рамене. После май се трогна от идиотската ми физиономия, защото протегна ръка към скалистите хълмове пред нас: — Ето там.
— Нали каза, че нямаш никаква идея…
— Е, вече имам.
— И защо там?
— Ще търсим самодиви.
Ха! Кой знае защо, това не ме изпълни с особен ентусиазъм. Из попфолка като запеят за тях, на сцената веднага захвърлят гюбеци едни ми ти цицести и чаталести мадами. Обаче аз все виждам присвитите им очи и заврените в лицето ми разни остри предмети.
— И защо? — жално ми висна джуката. — Ти си ми достатъчна…
Успях да я накарам да се усмихне.
— Ако има някой да знае клюките на тоя край, това са моите посестрими.
— Прабаби — поправих я аз. — Обаче… Защо мислиш, че са там, а не тук?
И посочих едни по-ниски и заоблени баири, значително по-приятни за разходка с кон.
— По-непристъпни са за хора и имат пещери.
— Аха — кимнах аз умно.