Реваншът на Тангра

45.

После… После беше срещата със Стара самодива.

— Помогнах ви — казах кротко.

— Малко е да се каже — призна тя.

— Живи сме — напомних й аз.

— Въпреки че съм жена, аз държа на дадената дума — засмя се уморено и разпореди да бъда заведен при Пазача на Портата.

— Да си взема багажа — казах аз на шарканите, които трябваше да ме съпроводят през градините на Забранения замък.

Багаж… вятър. Трябваше да се отърва от човека Делян Имен.

Самодива… Наречено й било… Някаква история с Аждаха… Всичко това сега, след преживяната кошмарна нощ, битката с чудовищата-григори и стресът в Тунай, ми се струваше дребно и несъществено. И най-важното — можеше да почака.

И така — да го оставя тук и да го прибера на връщане?… Ако нещо трябва да стане, то ще стане, без да му бабувам. Обаче… Ако налети на Иисусовите ангели? Или срещне други наши врагове?… Човек в света Самодивия — жив, здрав? Хайде бе! Веднага ще му пребърникат мозъка. А Делян знае твърде, твърде много…

Тогава?

Да го пусна обратно в света Земя? Тъпо. Ще се наложи да се върна с него. И да замеся пак великите алпи… Трябва да изчезне тялото от болницата. Да се сложи на негово място самият той. И да „оживее“ или да умре — вече наистина. Дълга и широка, тясна и дълбока, както казват нему подобните.

Изпъшках. Егати задачата!… Ако баща ми алп Лачин е наблизо и ме наблюдава, сигурно ще му окапят веждите от срам заради мен. Да умувам… за един човешки живот! Па бил той и на Имен!

Спомних си Бат Терек. Тежкият му поглед. Ниският, приглушен глас: „Не знам кое е по-важно.“ И после: „Ти трябва да решиш.“… Майната му! Та той, Делян Имен, беше само едно средство! Меч в ръката на воин, камшик на конник, мотика на градинар! Кому е нужен?

Спрях пред входа на хана. Вече зазоряваше. Потръпнах от утринния хлад. Разкърших рамене и сложих ръка върху дръжката на кинжала.

Шарканът от охраната на хана едва гледаше изтощен. Езикът му бе пльоснат на шубера като скъсано корабно въже. Стълбите скърцаха издайнически и сигурно звукът им се забиваше като ръждясъл пирон в съня на спящите. Какъв пирон… Като кинжал. В сърце…

И вратата изви протяжно. По-точно — изплака. Защо го спасих, защо го отведох при великите алпи, защо му дадохме надежда?… Щом трябва, щом ще го…

Леглото беше празно.

Стаята беше празна.