Реваншът на Тангра

131.

Тримата побратими влязоха във водовъртежа на битката.

Пред Ат се изправи облечен в желязо йорег без шлем и с дълго копие. Пое удара му с щита, лявото му рамо изтръпна, но успя да го отблъсне с крак и, загубил равновесие и приведен, го закла с меча. Следващите, които се изпречиха, бяха повалени от бронираната гръд на Тулпар.

Арбуга размахваше огромното копие на своите прародители и единственото, което го дразнеше, бе, че трудно вадеше острието му от поредния прободен враг.

Татра застана зад тях — както винаги разумен до мозъка в костите си — и пазеше гърбовете им.

Втурването на тримата водачи сред редиците на йорегите произведе нужното въодушевление. Елбирите изригнаха в неистов рев „Тангра“ и поне още десет се вклиниха във вражеския строй.

Ат видя черния конник, заобиколен от свита свирепи воини, и го позна. Албастий вдигна юмрук и го размаха.

Младежът разсече от рамото до средата на гръдния кош изпречилия се пред Тулпар йорег, вдигна ръцете си с щит и меч в тях и изви като вълк. Отговориха му казаците-елбири — любимците на алпа Барин сред хоните. И сякаш той ги чу и се всели в тях. Обхванати от някакъв див, първичен порив, получили неведоми сили, те започнаха да си проправят път към вожда си. Зловещ път, осеян с мъртви тела и кръв.

Ат вече бе пришпорил коня си към противниковия щаб. След още няколко заклани зад него в клин се наредиха полуголите му бойци.

И ето, йорегите се уплашиха от обхванатите от бяс и жажда за смърт елбири. И отвориха коридор в бойния си ред.

В дъното му — черният конник. А пред него само тънка като паяжина редичка от десетина гвардейци.

Побратимите изравниха конете си и ги пришпориха с древния като родовете им боен вик:

— Хур!