Реваншът на Тангра

От автора

В края на 2004 година на Събора на българската книга в музея „Земята и хората“ попаднах на изненадваща находка — книга със заглавие „Сказание за дъщерята на хана. Епосът на прабългарите 882 г.“ А авторът — представете си какво име! — Микаил Бащу ибн Шамс Тебир! Имам се за човек, който познава добре средновековната ни история. Прехвърлих я бегло и бях готов да махна с ръка — поредния балон! После видях името на Георги Костов като автор на българския поетичен текст и мисля, че това ме накара да платя скромната цена.

Върнах се у дома и се зачетох. Бях потресен! Пред мен се разкриваше величествения свят на една митология, ако не по-богата от елинската, то поне сравнима с нея.

Кой е Микаил Бащу ибн Шамс Тебир? Роден е около 820 година в Киев (Бащу на прабългарски) и затова името на града влиза в неговото — т.е. Киевчанина. Дядо му Хабдула бил от кавказките българи, които още през 737 година приели исляма, и загинал през 810 г. във въстание срещу хазарите, оглавявано от него. Синът му Шамс се преселил в т.н. Черна България. Хан Айдар, пряк потомък на Кубратовия син Бат Баян, го посрещнал радушно и го назначил за свой секретар — тебир. Звучи някак дребно, но от направените справки разбрах, че това по-скоро е пост от ранга на министър. Някъде около 820 г., когато е роден и Микаил, черните българи също приемат исляма.

През 840 г. Шамс напуска службата си при хана и основава мюсюлмански скит край Киев. На неговото място е назначен Микаил. Според „Джагфар тарихи“ („Историята на Джагфар“ — сборник от ръкописи от 1680 г.) „Айдар се страхуваше, че никой не може да замени Шамс, … но скоро, за негова превелика радост, видял, че е сбъркал: Микаил се изявил като образцов секретар. Той завършил започнатото от баща му заместване на официалната писменост — старите български знаци «куниг» — с арабско писмо.“

През 855-а хан Айдар умрял и Хазария предприела офанзива срещу Черна България. Районът на Киев бил откъснат от нея. Действащият владетел хан Джилки бил принуден да остави престола на сина си Алмиш и да се изсели с част от народа към Волга и Кама, където след известно време създал Волжка България. Микаил останал заради службата си като духовно лице в джамията „Ел Бейда“. През 863 г. бил извършен погром над мюсюлманите в града и той се оттеглил в скита на баща си.

През 865 г. получил вдъхновение свише и започнал да пише „Сказание за дъщерята на хана“. Писал го до 882 г. на общонародния език „тюрки“ с арабски букви. В основата му залегнали вярванията и митологията на прабългарите.

През 870 г. в Киев отново започнали гонения срещу мюсюлманите и Микаил бил хвърлен в тъмница. Неочаквано обаче ханът на Черна България Алмиш обсадил града и приел да сключи мир само ако му предадат тебира. Оттам Микаил заминал за Волжка България и бил посрещнат изключително радушно от хан Джилки, който го възстановил на предишния пост. Живял дълго и оставил широка диря в историята на тази държава. Основал просветна мрежа с над 220 училища към джамиите. През 895 г. извършил преброяване на населението. Организирал монетен двор и няколко експедиции за търсене на желязо, злато, сребро, мед…

Загинал при нещастен случай през 900 г. на преклонна възраст — удавил се в река до днешния град Набережние Челни.

Е, опряхме най-после и до Сказанието. Много съм изкушен да разкажа всичко, което има в него за боговете на прабългарите, йерархията им и неизбежните разпри между тях. Но поне две трети от тях съм ги вкарал в романа и затова се страхувам да не досадя на вас, читателите.

Ще се спра на чисто човешката история на младия Аудан Дуло, който, преминавайки през куп изпитания, накрая дава името българи на народа ни, тъй като част от нея съм използвал.

И така, тази част от Сказанието започва с пристигането на хан Алвар и семейството му на гости в аула на брат му Авар. Сядат да се хранят и внезапно вътре нахлуват мъже и започват да избиват височайшите гости. Спасил се само Аудан Дуло. След време се върнал и опитал да отмъсти, но само ранил тежко чичо си. Подгонен от потеря, той се скрил в една пещера и вътре попаднал на зловещия алп на смъртта Шурале. В борбата успял да го посече тежко и да се отскубне. Докато се лутал из галериите, налетял на чуден кон. Това бил Тулпар — божествено животно, в което имало магия: този, който направи осем кръга на гърба му, ще стане господар на Земята. Шурале направил седем, но бил хвърлен и сега държал коня с надеждата, че ще успее да го укроти и да направи последната си обиколка. Аудан освободил коня и поел своя дълъг път из тогавашния свят.

Сменил името си на Ат — така, както се наричал аулът на чичо му Авар, — за да му напомня всекидневно, че трябва да отмъсти за предателството. Тулпар му казал, че има девойка, достойна за него — наричала се Боз-бий и била дъщеря на Шан Албан Рищав. Но, за съжаление, не знаел пътя за нея…

И се замятал младият Ат по целия свят в търсене на любимата, която дори не бил виждал… Срещнал по пътя си Арбуга — млад урмиец от армията на туранския цар Аламир, който му предложил служба и участие във войната срещу хинците, които пазели Златния кладенец. Ат се съгласил, защото с войската би минал свободно Железните врати, през които суровите сурежки воини не пускали никого.

Благодарение на своята смелост Ат се издигнал до хилядник сред смъртниците — киргизи. Армията превзела много крепости и две дълги стени. На третата туранците започнали да измират — появил се мор, пуснат от злия Албастий. Арбуга и Ат се разболели и били изоставени от отстъпващите войски в пещера, наречена Българ. Лежейки в лечебната й кал, те успели да се излекуват. Побратимили се и решили да се наричат българи.

Арбуга тръгнал за дома си, където го чакала любимата му Танбит, с която имал уговорка да се оженят. А Ат, естествено, отново затърсил красивата Боз-бий. Препускал на север и юг, на изток и запад — никой не можел да му каже къде е царството на Рищав. Докато скитал, младежът срещнал и третия в тази история — дервиша Татра. Разделили се почти скарани… Изнемощял и гневен, Ат се ядосал на коня си, продал го и купил кораб, мислейки, че така ще спести време и сили. При плаването попаднал първо на пирати, а после злият Албастий му спретнал буря, която потопила кораба. Ат се спасил с последни сили.

Събрал се отново с Арбуга. Той му разказал тъжната си история — когато се върнал в родния аул, разбрал, че злият алп Аждаха, взимайки неговия образ, е отвлякъл Танбит. Побратимите се отправили на експедиция към леговището му и след жестоко преследване го убили, спасявайки и девойката.

През това време Албастий с помощта на нечестивата алп-бий Мишка отвлякъл Боз-бий от бащиния й дворец. Сетне злата богиня подготвила капан на Ат, вземайки образа на похитената. Арбуга усетил клопката и не дал на побратима си да облече свилените дрехи и да яде от меда, подарени му от „любимата“.

По нататък към двамата се присъединил дервишът Татра и те атакували кулата на йорегите и Албастий. В тежко сражение победили генерално злите сили и освободили Боз-бий.

После… После като в типичен холивудски филм с хепиенд тримата се женят за любимите си. Ат става цар на сабаните, а Арбуга с урмийците и Татра със сакланите се преселват в неговите земи. Всички те започнали да се наричат българи…

Ето тази вкратце (да ме прости Микаил Бащу!) изложена история, драги читателю, ме изкуши да хвана перото и да напиша романа. Разбира се, опитах се да пипна това и онова по законите на днешната литература и вкарах нови неща, които научих от „Историята на Джагфар“. Много ми помогнаха бележките на Ахмед ибн Фадлан от пътешествието му до Волжка България през 920–921 г. Да напомня, че това е „Тринайсетият воин“ на Майкъл Крайтън. Използвайки написаното от него в същия труд за викингите, той създава своя популярен роман. Имах един страх — да не разваля красивата приказка „Сказание за дъщерята на хана“ — и една цел — да направя колосалния труд на маестро Микаил популярен. Дано съм успял…

Накрая стигнах и до въпроса, който неминуемо се върти из главата ти, читателю: защо едва сега научаваме за това сказание? Ръкописът е открит в началото на 20 век в казахстанския град Петропавловск (волжките българи го наричат Кизил Яр). Градът е един от традиционните културни центрове на волжките българи. Освен това, през него преминава т.н. Сибирски път на осъдените на каторга. А волжките българи са били едни от най-пострадалите от гоненията на болшевиките. През 30-те години е имало повсеместно унищожение на всичко, написано с арабски букви. За този, който съхранявал такива документи, наказанието било минимум 10 години сталински лагер. Ибрахим Мохамед-Каримович Нихматулин, волжки българин, прави истински подвиг като преписва на руски език „Сказание за дъщерята на хана“, „Историята на Джагфар“ и епосът „Сказание за Барадж“. И съвсем навреме: някой прави донос и той е привикан в НКВД. Иззели текстовете с арабски букви, но тези на руски оставили — за тях нямало заповед…

През 1941 г. този велик българин загинал някъде в Прибалтика в сражение с хитлеристите. Майка му Латифа грижливо пазила всички негови тетрадки и книги. През 1966 г. ги предала на внука си Фархат Нурутдинов. В началото на 80-те години той поискал от Академията на науките на СССР помощ за издаването им. Естествено, не получил… След още десет години, благодарение на гражданските движения в Татарстан за завръщане към българските корени, те видяха бял свят. И веднага предизвикаха огромен интерес. Преведени са на украински (в тях много бели петна на украинската история се запълниха) и турски. Нашите южни съседи обявиха „Сказание за дъщерята на хана“ за крупно достижение на творческия гений на турците…

Както се казва — без коментар…

Андрея Илиев

12.01.2007 г.