Реваншът на Тангра

81.

Чудото стана!

След две седмици Арбуга и Татра надвиха болестта и се изправиха — отслабнали, с хлътнали очи и кални като прасета. Излязоха на слънце и се отъркаляха в тревата, смеейки се като луди. После се съблякоха и се окъпаха в реката.

Татра видя конете. Извърна се към Ат и с променен глас, в който се долавяше напрежение, попита:

— Къде са седлата?

Ат се учуди, но му посочи скалите до входа на пещерата.

— През цялото време ли бяха там?

— Да — вдигна той зачудено рамене. — Защо?

Арбуга започна да се смее. Вдигна едно от седлата и отвори чантите на него. Бръкна и извади шепа злато.

— Аламир се разплати с нас, преди да ни зареже.

— Злато?

Арбуга посочи седлото на Татра.

— И там е така.

Изсушиха дрехите си. Почистиха оръжието си. Надвечер запалиха огън и Татра се зае да пече убития преди час заек по саклански обичай. Късно вечерта, когато и на тримата им се приспа, Арбуга попита нещо, което мъчеше и тримата:

— А утре?

Ат стисна зъби. Татра вдигна рамене:

— Всеки по пътя си.

Но го каза с неохота. И млъкна намусен.

— А утре? — повтори Арбуга, вторачил очи в Ат.

Той отвори уста, но махна с ръка. Двамата обаче не свалиха очи от него.

— У дома — нервно вдигна рамене.

— Ти нямаш дом — поклати глава Татра.

— Ще го отвоювам.

Двамата се сепнаха.

— А Боз-бий? — предпазливо започна Арбуга.

— Няма я в Албания. Сигурно чичо ми не я е пуснал да се върне.

— И как мислиш да си отвоюваш дома?

Ат задъвка яростно устната си. Не му се искаше, но започна уклончиво:

— Аламир дължи и на мен злато. Ще го взема и ще събера дружина. Сега в Туран има доста свободни чирмиши.

— И колко можеш да наемеш?

— Като гледам златото… Към две хиляди.

Татра скочи, направи няколко крачки и се върна.

— Две хиляди? — цъкна с език Арбуга. — Малко са.

— Когато вляза в земите оттатък Бури-чай73, поне хиляда ще се присъединят към мен.

Арбуга поклати глава скептично.

— Още две хиляди — каза Татра.

— Какво? — учуди се Ат.

— Чирмиши. С моето злато!

Двамата стояха, вперили очи един в друг.

— Нямам си никого — вдигна рамене Татра. — Защо ме спаси? Сега ми бери гайлето!

Ат се засмя късо и го прегърна.

— Ей! — извика Арбуга. — Какво ви стана? А мене защо не ме броите?

— Тебе годеница те чака… Племето си трябва да управляваш…

— До третия син едва ли ще опре… Абе, мисля… По евтино ще ни излезе, ако ти, Татра, набереш хора от сакланите. А аз — от нашите маджарски родове. Така за моите и твоите пари ще имаме пет хиляди конници.

— И с моите…

— Туран е далече, Ат. Пътят до него е опасен. Нека Аламир има да ти дава… Ти ще отидеш при устието на Бури-чай и ще обявиш, че събираш конници за поход срещу чичо си Авар. Мисля, че когато законният наследник на престола надуе рог, повече от хиляда ще го последват, дори и без да им плати със злато.

Ат бавно съобразяваше. Изпъшка и кимна.