Реваншът на Тангра

87.

На втория ден зад тях се появиха платна. Капитанът на кораба, гъркът Йоанидис, поклати глава учуден:

— Много бързо се движат.

— Бързо ли?

— Вятърът и за нас, и за тях е един и същ.

— Може би имат повече гребци.

— Н-не. Ето виж — греблата им са прибрани, не се движат.

Така беше. В задната част се струпа целият екипаж.

— Май платната им са повече от нашите — подхвърли някой.

Броиха с присвити очи.

— С две!

Ат се обърна към Йоанидис.

— И все пак… и все пак… — започна да се кръсти той.

Е, неговият разпънат бог не му помогна. Към обед корабът почти ги застигна.

— Пирати — заключи очевидното от няколко часа дългунест моряк с избити предни зъби.

Греблата вече се движеха, а кормчията насочваше кораба към техния ляв борд. От носа до задницата се виждаха въоръжени мъже.

Ат слезе при гребците и ги попита дали ще се бият. Мълчаха, свели глави. На роба му е все едно за кой господар ще гребе. Пък и винаги живее с надеждата, че следващият ще е по-благосклонен и ще му дари свобода.

Екипажът му бе от десет човека. Огледа ги — като войници не струваха и пробита пара. Все пак ги накара да застанат на борда с брадви и да се приготвят да режат хвърлените куки.

Съсредоточи се на противника. Бяха двайсет и осем — черни, космати и въоръжени само с мечове и копия. При гребците да имаше най-много още четири-пет. Дори и да извадеха няколко лъка, животинските жили се разсъхват от влажния въздух и стават почти негодни за тетива. Така че и да имаха лъкове, едва ли бяха в задоволително състояние.

Ат се качи по стълбата на „гарвановото гнездо“, където инак стоеше наблюдателят. Тъкмо навреме — влязоха в обсега на стрелите му. Трима се замятаха по палубата с пронизани гърла, хъркайки и мятайки кръв на всички страни.

Моряците сечаха припряно въжетата на хвърлените куки.

След първоначалното объркване пиратите изнесоха щитове и се опитаха да се крият зад тях.

Ат не бързаше. Изчакваше някой да се открие и поредната му стрела убиваше с безпогрешна, паникьосваща точност. И бе нормално те да се откажат — та вече половината се търкаляха мъртви!

Но не би. Напук на загубите, те напираха, сякаш обладани от зъл дух.

Успяха да придърпат кораба към своя. Неколцина се прехвърлиха през борда и завързаха бой с моряците.

Е, просто умряха по-близо до Ат.

Последните трима уби, когато се мъчеха да откачат своя от неговия кораб и да се отдръпнат.

— Режете въжетата — заповяда Ат, когато движението на пиратския кораб замря.

Беше неспокоен. Не уплашен, не разярен, не уморен. Имаше чувството, че някъде, където вече трябва да е, нещо, което го засяга, вече се случва. И не е добре, че го няма…

— Да се прехвърлим там — несмело предложи Йоанидис. — Сигурно има плячка.

Тревога. Точната дума бе тревога.

— Бързам — свъси вежди Ат. — Режете!

— Поне гребците да освободим…

— Бързам — повтори той равно.

Не гъкнаха повече. И го гледаха с откровен страх…