Реваншът на Тангра

59.

Биляна първа усети безпокойството му.

— Чакар, какво има?

— Лошо — поклати глава алпът.

— Че то досега имаше ли хубаво? — подметнах аз.

Тя спря. Изчаках я. Чакар повървя по инерция. Спря на десетина крачки от нас и се обърна.

— Е? — бойко попита Биляна.

Поколеба се. Ако бях попитал аз, сигурно нямаше да ми отговори. Задъвка устна и призна:

— Хълмовете.

— Какво?

— Празни са.

— Моля те, Чакар!

— Няма ги.

— Кои?

— Конят и момчето.

Каза го троснато — като че ли трябваше да знаем за тях. Биляна вдигна рамене ядосана и тръгна. Последвах я. Чакар стоеше загледан напред и когато минах на милиметри от него, усетих беса, който вреше в огромното му и силно тяло. Но се пазеше и не можах да вляза в главата му.

Защото вече и аз мога „да чета“. Трудно, откъслечно, но достатъчно. Как стана? Кой или кое активира това, закодирано дълбоко в гените ми?…

До хълмовете вървя след нас.

Спряхме се в ниското, до малко изворче между две скали. Пихме вода. Биляна свали лъка от рамото си, сложи стрела на тетивата и понечи да тръгне към високото.

— Ще огледам.

— Недей — рече Чакар.

— А ако…

— Няма никой.

Той имаше някакво шесто чувство, някакъв негов орган засичаше живота около него. Трябваше му усилие, не беше отвътре. Може би бе придобито с тренировки… Ала действаше безотказно и вярно.

— Е? — ядоса се тя.

— Какво е?

— Какво ще правим тогава?

— Ще чакаме да се стъмни.