Реваншът на Тангра

63.

Някъде по средата на пътеката усетих присъствието на друго същество. Не беше алп. Не беше човек. Нещо несрещано, но познато от уроците. Движеше се към огъня — бавно и пресметливо. И въпреки че бе „пуснало завеса“ край себе си, от него все пак се процеждаше зеленикавожълто сияние. Лошо. Това същество бе обладано от зло и имаше намерение да върши зло.

Спрях да мисля, само си повтарях, че съм вятър, лек вятър и ми е най-хубаво да галя високата трева и да се промушвам между листата на храстите…

Беше жена. Възрастна. Но не бе човек. Вече не беше човек.

Още не ме бе усетила. И как — тя бе смаяна от това, което намери в главата на Биляна.

— Самодива?

Сигурно през живота си бе срещала много от тоя вид, но не можеше да смели това, което бе пред нея.

Не бе дошла за Биляна. Някъде в главата й подскочи искра и тя се обърна към Делян.

— А ти?

Уплаши се. И в същото време пак изпука искричка и мозъкът й я дешифрира: „Убий го!“ И ръката й се изпълни със зло, ето ще се получи разряд… Делян ще се хване за гърдите, очите му ще изпъкнат, устата му ще затърси трескаво въздух, а той, въздухът, ще бяга… Ще бяга…

Можех просто да се протегна и да я мушна с приготвения в десницата си меч. Тя ще падне по очи, злото в пръстта й ще избледнее, а Делян… Делян ще е жив.

Не знам какво ми стана.

Разбрах: правили са го!

Стоях като истукан и гледах.

Пръстът започна да почервенява, всеки момент щеше да се получи разрядът, още миг и Делян щеше да умре, той го разбра, очите му (луната светеше в тях!) се разшириха…

„Не е уплашен“ — констатирах учуден.

В същото време, докато аз гледах и мързелувах, Биляна просто извади ножа, закачен на колана й, и го хвърли с къс замах. Той се движеше така бавно, че си помислих злорадо: „Няма да успее.“

Успя.

И това, което бе жена, но не беше човек, се срути в тревата и се замята като настъпана змия.

Биляна и Делян се изправиха. Той отиде до огъня, взе главня и приближи.

Гърчещото се тяло бе странно: до кръста бе вълче, а оттам нагоре — на достолепна възрастна жена. Козината пълзеше милиметър по милиметър нагоре. Спря, когато животът изтече и гърчовете затихнаха съвсем.

— Какво е това? — попита тихо Делян.

Наведох се и протегнах ръка над главата й. Лъхна ме мирис на гнило и сяра. Както и предполагах — беше обладана. Отнякъде в целия й мозък се бе наслагала една-единствена следа „Отиди и… отиди и…“

— Вещица — казах спокойно.

— Вещица? — стрелна ме той невярващ. — Истинска?

— Истинска.

Всъщност бях разтревожен. Уплашен? Не. Но сериозно разтревожен. Закъснявам. С четиридесет и седем дни. Пълен провал. И едва разположили се, върху нас налита обсебена вещица. И налита да убие не кого да е, а Делян. Точно него. Пропусна Биляна, сигурен бях. Искрата припука на Делян. Защо Делян?…

— Ходила си на Айфеловата кула, а? — подхвърлих уж нехайно аз. — Това те спаси.

— Айфеловата кула?

— Това видя някъде из главата ти — вдигнах рамене. — Но самолетът в неговата направо я нокаутира.

Спогледаха се.

— Изнасяме се — раздразних се аз. — Бързо.