Реваншът на Тангра

74.

Първото, което видях, когато отворих очи, бе лицето на Биляна — замислено и угрижено.

— Какво има? — попитах с пресъхнало гърло.

Тя ми подаде мълчаливо меха с водата. Не успях да го задържа — падна някъде в тревата. Тя припряно се наведе, изчезна от погледа ми и пак се появи — бяла, синеока и с разпуснати златни коси. Пих много, водата бълбукаше и пълзеше по зъбите и брадата ми, усетих я по шията си — хладка и галеща.

— Е, стига — усмихна се тя.

Поех въздух. Задавих се и се закашлях. И всяко бухане от кашлицата бе като повдигане на целия тоя свят, който, кой знае как, се бе стоварил на гърдите ми. Усмихнах се. Или поне се опитах.

— Ти… — започнах.

— Какво? — наведе се тя над мен.

Замириса на пролет, цветя, слънце. На живот. Стана ми хубаво.

— Кога си била в Париж?

Очите й се ококориха. После се сети и вдигна рамене:

— Клюката от оная грозотия ли?… Всяка уважаваща себе си самодива поне веднъж в годината прескача до Париж.

Париж… самодиви… Да му мислят мосютата… аз какво…

Засмях се — защо? И потънах в синевата, поръбена със злато…

Когато пак се събудих, бе надвечер. До мен спеше Чакар — с ястребовата си глава. Биляна бе клекнала до огъня, където къкреше черното котле. С доста усилия успях да седна. Болеше ме главата.

— Да не си е забравил човката вътре? — чукнах се по челото, когато Биляна се извърна светнала, и кимнах към спящия алп.

— Не е — намигна тя. — Ей сега ще стане чорбата и ще излекувам и двама ви.

— Някой гущер ли си сварила?

— Я, ти май си се оправил! Рано е още за месце.

— От Париж ли е рецептата?

— Ами! Натурална самодивска супа от тридесет и три билки.

Май ми се зави свят. Подпрях се с ръце назад. Сетих се как тя почти залепи лице в неговото, отдръпна се като опарена, очите й бяха разширени… И онова „О, небеса“… Настроението ми се юрна нанякъде…

— Моят инквизитор събужда ли се?

Усети промяната в мен. Знаеше и какво ще питам.

— За малко — без ентусиазъм отговори тя.

— Каза, че било опасно за мен, а току-виж той хвърлил топа — продължих да ровичкам аз.

— Щото те пази.

— Щото му бе опънала лъка, затова — троснато я поправих аз.

Биляна замълча.

— Имаше ли поне смисъл?

Макар че почти бях загубил интерес към тая тема. Другото ме гризеше като червей ябълка, а още не можех да реша как да започна.

— Каза, че е станало нещо много, много лошо. И трябва да променим плановете си.

Дано… Реших — направо, по военному. И изплюх камъчето:

— Какво видя?

— Къде? — клепна така невинно с очички, че още малко и да ме заблуди.

— Знаеш — поклатих упорито глава.

— Недей, Деляне — стисна тя юмручета под брадата си.

— Кажи ми истината, Биляна.

— Виж — започна след кратък размисъл. — Това са неща, твърде далечни за човеците.

Увърташе. И с цвърчащо сърце аз казах:

— Лъжеш.

Замълча, присвила устнички. Десният й крак, обут в ботуш от еленова кожа, потропваше нервно. Самодиви, но жени. Ненапразно ги дърпа така Париж.

— Той те обича, нали?

Е, светът не се срути. Тоя тук. Моят, истинският мой, отдавна бе в руини.

Намери си работа край огнището — тъкмо навреме супата в котлето завря и пяната засъска в пламъците.

Гледах я втренчено. И така, с набодени в плешките си очи, тя отговори:

— Обича ме.

Думичките прошумоляха като змия в лавров храст. А тя… тя изтича в степта, за да избяга от следващия ми въпрос:

— А ти?…