Реваншът на Тангра

55.

Лагерът на Аламир приличаше на един огромен джиен. Сред степта бяха разхвърляни, наглед безразборно, хиляди шатри, платнени навеси и дори юрти. Имаше и такива, които живееха в талигите. До реката, в ниското, горяха десетки огньове и на тях къкреше ечемичена каша или курбан.

Аламир бе в ценъра на този шумен и многоброен човешки мравуняк. Червената му палатка се виждаше отдалече и привличаше като магнит всички, които влизаха в огромния боен стан. Обикновено стоеше на походния си трон отпред, под забитото свилено знаме с извезан озъбен вълк на него. Посрещаше съгледвачи, изпращаше делегации… Понякога му водеха провинил се войник и той наказваше.

Ат мина боязливо край него. Хареса му откритото лице и енергията, която излъчваше туранският цар. В него, ако щеш, имаше нещо от баща му Алвар… Силна ръка го стисна за гърлото, той тръсна глава и подкара жребеца си към изравнената площадка в края на лагера, където новодошлите доказваха воинските си умения.

Първо се пусна в куу — състезанията с коне. Е, разбира се, че победи… Всички се струпаха около коня и след втората гонка нямаше желаещи да се надпрепускат с него.

— Какъв е тоя кон?

— Откъде е? Как му е името?

— Да не е Тулпар? — подозрително попита нисък и дебел масгут.

— Тулпар? — засмя се Ат притеснен. — Не, не е Тулпар.

Обаче… Къде го откри?… Тулпар е божествен кон. Който направи с него осем кръга, без да падне, ще стане велик пълководец и господар. Легендите разказват, че Шурале не успял да го обязди… Ат се сети за сухия дънер в пещерата… Преглътна мъчително.

— Но името му приляга! — поклати глава друг от бойците.

Ат се обърна към жребеца си, сякаш го видя за пръв път и призна:

— Приляга му. Така ще му викам вече.

Имаше обаче и зле настроени.

— Ще те видим на борбите и боравенето с оръжие — плю ядно дълъг сух младеж в сакланска54 носия, който загуби почти с обиколка надбягването.

Лют беше. При креша — борбата, — останаха накрая двамата. Беше с глава по-висок от Ат, ръцете му бяха дълги и жилави. Мнозина заложиха на него. Но Ат от деветгодишен бе трениран от най-добрия борец на хоните Туки. Знаеше хватки, които рядко се ползваха по джиените, тъй като се предаваха в тесен кръг мъже, изкарващи прехраната си с креш. Така че Татра от племето на сакланите отново загуби… Дотолкова се обиди, че заблъска с юмруци по земята.

При стрелбата с лък отново се изправиха един срещу друг. И колкото да отдалечаваха целите, двамата неизменно улучваха. Накрая обявиха Ат за победител. Той обаче отказа наградата под одобрителните възгласи на вече победените, преценявайки, че Татра я заслужава повече.

Но в боя с копие сакланът нямаше съперник. И така се заперчи, че миналият вече през изпитанията Арбуга се амбицира и излезе на двубой. С много пот и усилия успя да го победи. А после, докато чакаха да ги извикат при Аламир за назначения във войската, той прегърна съперника си и призна:

— Ако бях с друго копие, сигурно щях да загубя.

— Какво му е на копието? — изфуча нацупен Татра.

— Това е оръжието на прадядо ми Лаиш.

— Е, не може да е толкова старо — огледа го придирчиво Ат. — Ама кой знае…

— Абе, майната му… — махна с ръка Арбуга. — Вижте какво: стига сме се гледали изпод вежди и на кръв! Армията сигурно ще стигне сто хиляди. Чинове има и за тримата!

Първи се засмя Ат. После оня дългуч…