Реваншът на Тангра

34.

Е, всичко бе свършило. Цялата улица бе осеяна с трупове от всякакви раси и различен калибър — от дребните като рисове есагелци до двуметровите йореги. И разбира се — воините-григори, които плашеха дори и мъртви. Огромни, с конски мускули и свирепи черни лица на канибали.

Пред вратата на двореца петдесетина самодиви и шаркани уморено чистеха мечовете си.

Приближих с бавни крачки.

— Свърши ли?

От тълпата се отдели млад алп. Огледа ме любопитно и макар да не ме познаваше, отговори свойски:

— Тук — да.

— Защо тук?

— Ударили са на няколко места.

В този момент дворните порти хлопнаха, изсвири боен рог и по калдъръма затрополиха конски копита. Конници в сребърни брони и шлемове с паунови пера. Не можех да греша — гвардията на света Самодивия. Начело яздеше достолепна жена с бял плащ и без оръжие. Никога преди това не я бях виждал, но знаех — това е Стара самодива.

Конят й пръхтеше възбуден от мрака, страшните същества наоколо и мириса на смърт. Опъна юздите му, богато украсени със злато и скъпоценни камъни, извика и жребецът закова копита пред мен и оцелелите в битката бойци.

— Благодаря ви, войници — наведе тя глава. — Но лошото не е свършило. Григорите са нападнали замъка с Болестите. Целта им всъщност са те. Всичко друго е било за отвличане на вниманието ни.

Беше близо до ума. Ако нещо им трябваше, това бяха точно Болестите. Там, в света Дакея, те биха решили безкрайната военна кампания и биха им донесли така жадуваната победа за седмица.

— Охраната е била изтласкана от първия крепостен зид. Ако те нахлуят и освободят затворничките, знаете какво ще се случи. Ако имате смели другари — доведете ги при Замъка на Болестите. И не жалете мечовете си!

Бяха млади — и самодивите, и шарканите й. Нямаха белези по лицата си, щитовете им лъщяха нови-новенички. Нямаха кой знае какъв шанс срещу ветераните от няколко войни.

И тогава аз излязох напред. Настана суматоха. Шаркан с избити предни зъби ми препречи пътя с вдигнат меч, няколко самодиви опънаха лъкове… Аз протегнах ръка с обърната към Стара самодива длан. Не Го виждах, но знаех, че е там.

Чигендек44. Прилича на главната буква J от латиницата. Това е знак на Тангра. Той казва: „Смири се и се подчини!“ И още: „Този, който го носи, изразява моята воля.“

Чигендек е вещ от Тунай45 — невидимия свят. Дори аз го виждам едва-едва. Но за старите алпи и подобните им от другите светове той е като фар.

Стара самодива закова коня и вдигна бързо ръка.

— Спрете.

Жените-воини отпуснаха тетивата, но не свалиха лъковете. Шарканът свали меча, но не го сложи в ножницата.

— Какво иска Този, който те праща?

Свалих ръката си. Там, където преди миг кожата ми се бе зачервила от топлината, вече нямаше нищо. Чигендекът бе потънал пак в Тунай.

— Път.

Стара самодива разпери ръце и стражата й се отдалечи, за да не чува разговора ни.

— Път? За къде?

— За миналото.

Тя се засмя гърлено.

— Би трябвало да знаеш, че входът му е в Забранения замък, младежо!

Това бе другото име на Замъка на Болестите. Дори и споменаването им може да ги доведе. Знаех.

— Събери своите братя от хановете и ела да ми помогнеш. И тогава, ако сме победили, ако сме живи…

Тя пришпори коня си. Във въздуха остана само режещият й смях.

Към мен приближиха седем-осем йореги. В такива мигове дори непримиримите врагове вътре в расите се съюзяват.

— Казвам се Самир — кимна грамадно мъжище (или по-точно конище) с бронзови апликации по кожената броня и отрязано ляво ухо. — Ти кой си?

— Чакар.

— За първи път чувам името ти.

Вдигнах рамене. Как да му обясня, че скоро съм свършил училище?… Мъчеше се да ме гледа надменно, но се кълна, усещаше, че съм повече от него.

— Тръгваме ли?

— В хана „Магаренцето Пуфи“ има десет от нашите — обади се алпът, който пръв ме заговори.

— Доведи ги — грубо нареди йорегът Самир.

Младокът обаче гледаше към мен.

Кимнах му.

От двореца започнаха да изкарват бойни коне.