Реваншът на Тангра

113.

Единствената разлика бе, че сега бе късно лято и степта бе пожълтяла. Пътят си бе същият — криви, тесни коловози. Сети се за Тахтун… умиращите за него чиготи… Елаур… Сви го под лъжичката. Погледна крадешком към Арбуга. „Дано не му донеса нещо лошо“ — примоли се в себе си.

И кладенецът, край който почиваха, си бе там. Кръстопътят… Стори му се, че вижда двуколката и Елена в нея… Тръсна глава.

Излязоха пред воденицата така внезапно, както преди много време с Елаур.

Чакаха ги. Трима — двама мъже и жена. Толкова си личеше, че чакат него… Позна единия.

И тогава чу призивно конско цвилене. Ат побледня и се изправи на стремената. Не, не можеше да греши! Огледа се трескаво — поляната вдясно… пожълтелите върбалаци вляво…

— Тулпар! — извика пламнал.

Оня, грамадния… Чакар. Алпа. Усмихна се и тръгна да го посреща.

Иззад воденицата изскочи бял кон и се стрелна към Ат. Той скочи и се втурна насреща му. Кон и човек се срещнаха по средата на откритото пространство пред воденицата. Животното танцуваше като на жарава, а човекът го прегръщаше. Конят пръхтеше, а човекът май плачеше.

Арбуга бе втрещен точно толкова, колкото жената и по-дребния мъж отсреща. Огромният застана до Ат и поклати доволен глава. Изчака да се нарадват един на друг и каза:

— Ще пее ли така душата ти и когато срещнеш Боз-бий, Аудан Дуло?

Ат избута коня зад гърба си и се обърна с втрещено лице към него.

— Ти знаеш?…

— Знам — кимна той. — Нали съм алп.

Човекът заклати глава. После погледна към него, опъна ръка и рече зачервен:

— Чакай, чакай… Ти още на брега ли?…

— Да.

— Още там знаеше къде е Боз-бий? И че аз я търся?

Чакар кимна небрежно.

— И не ми каза?

— Ти не ме пита.

— Ти… Колко дни яздихме заедно?

— Много.

— И не ми каза!

Той вдигна рамене.

— А сега? Защо сега?

— Защото идваш да питаш.

— И това ли знаеш?

— Казах ти: аз съм алп.

— А Елена? Къде е Елена?

Чакар направи едва забележима гримаса, но Ат, който бе вторачил всичките си сетива в него, разбра.

— Мъртва?

— За съжаление.

— Въобще не съжаляваш — поклати глава Ат. — Ти ли я уби?

— Не.

— Кой? Няма да ми кажеш, нали?

— Не.

Конят завря муцуна под мишницата му. Младият мъж го помилва машинално.

— А Тулпар?

— Откраднах го.

— Защо не се учудвам?

— Просто нямаш сили. Пък и има още.

Ат удари с крак в земята. Почервеня, вторачил очи в алпа. Нищо. Бе непроницаем като мраморна колона. И попита с едва прикрит страх:

— Боз-бий?

— Жива е, ако това те интересува — вдигна рамене Чакар.

— Къде е? — почти извика човекът.

Алпът приближи до Ат. Беше по-висок с половин глава от него и поне с двайсет сантиметра по-широк в раменете. Сложи ръка на лакътя му и рече тихо, но дори мъжът и жената при воденицата го чуха:

— Помниш ли Черния конник?

Ат отскочи назад и се блъсна в Тулпар. Конят се сепна и вдигна уплашен глава нагоре.

— Албастий? — изхърка.

— При него е. Ще те заведа там.