Реваншът на Тангра

48.

Идеше ми да вия от мъка и безсилие. Пак не се бях справил! Пак бях сбъркал…

Човекът от рода Имен бе избягал и от хилядите самодиви в тоя свят, секунди преди да се върне в света Земя, бе срещнал тая, която Орисниците бяха определили за майка на велик Водач!

А аз… Аз непрекъснато грешах и непрекъснато се изправях пред начертаното от Съдбата. Само глупаците се пречкат из краката на галопиращи коне; и, естествено, рано или късно биват премазани от копитата им.

Кой знае как ми се смеят великите алпи. Как се упрекват, че са поверили тази толкова важна за расата ни мисия на глупак като мен. И как страда баща ми Лачин, че не се справям…

— Да вървим — казах с пресъхнали устни.

— Къде? — попита с невярващи очи Делян.

Бе разбрал какво мислех да сторя. Не трябва да го подценявам… Той е потомък на алпи и е от племето Имен. И става все по-такъв от ден на ден.

— Знаеш — казах унило.

— А тя?

И кимна с глава към самодивата.

— И тя.

Биляна погледна мен, после него.

— Къде?

Вдигнах рамене.

— Има ли значение?

Толкова бях убеден в предопределеното.

— С него? — посочи тя към Делян.

— Да.

Очите й грейнаха.

— Добре — каза простичко.

И направихме първите крачки от един велик набег към миналото в името на бъдещето.