Реваншът на Тангра

142.

Албастий се срина на пода, набучен като таралеж със стрели. Загърчи се. Изведнъж избухна пламък и го скри.

Някъде отзад излязоха двама здравеняци. Трябва да бяха алпите Теку и Мечок, защото единият бе с глава на овен, а другият — на мечка. Стрелците с лък им направиха почтително път и те приближиха към огъня. Този с овнешката глава носеше внушително копие с дълъг почти лакът наконечник. Замахна и го заби в средата на пламъците. Сякаш ги поля с вода. Вдигна се облак пара, после се чу жален вик и Ат отново видя Албастий — гърчеше се на пода, а дебелото копие стърчеше от корема му.

Алп Мечок приближи с огромен дори за него меч с бляскаво острие и го вдигна за удар. Режещият му ръб закачи едно от блестящите кълбета, които осветяваха коридора, и то се пръсна на ситни искри. Изчака, загледан надолу, и замахна. Виковете на Албастий се смесиха с трясъка на желязото в каменните плочи, тъмночервената му кръв потече на тънки струйки към процепите в тях… Главата му отхвръкна, търколи се облещена по пода и спря в стената.

Алп Теку я набоде на копието си и я вдигна с озъбено лице.

— Тангра! — извика с дрезгав глас.

— Тангра! — подеха лъконосците.

Алп Мечок свали ризницата от обезглавения труп и я подаде на Ат.

Той се дръпна импулсивно.

— Ти я заслужи, човеко — каза меко алпът.

— Тангра! — извикаха пак другите.

— Вземи я. Върни се горе. Събери хората си и знай, че Тангра е благословил всичко, което си намислил.

Ат пое ризницата. Татра и Арбуга му помогнаха да я облече.

Теку посочи с пръст тавана:

— Горният свят е твой. А този — той свали ръката си към продължението на коридора, тънещо в мрак, — е наш…