Реваншът на Тангра

132.

В този момент мракът започна изведнъж да прозира. Стори ми се, че усетих полъх на леден вятър. Конят под мен се подплаши и затанцува. Укротих го с рязко дърпане на юздите.

— Мракът отстъпва! — невярващо извика Биляна.

— А ти какво си мислеше — че ще се бият все на тъмно ли? — вдигнах аз рамене.

Ето… чакай… Някъде нещо започна да расте.

Тъмното се топеше като разбъркана с вода черна боя. Късаше се на валма и изчезваше. Изведнъж натежаваше, падаше като дрипа на земята и потъваше в нея.

Приличаше… приличаше на помпене на гума. Само без да се чува звукът на помпата. Просто нищо… или по-точно нещо разлято… надига се… Не. По-скоро като надуването на кекс в тенджера.

Високо горе се очерта зад черна мараня огромният кръгъл диск на слънцето.

Боят като че ли затихна.

— Да мръднем напред, а? — предложи самодивата.

— Не си го и помисляй — кротко предупредих аз.

Плеснах животните по задниците и ги изгоних далече в ниското. Бе дошло време за капана. Поех си дълбоко въздух и сложих „камбана“ над двамата. Сложен номер, с голям разход на енергия. Но сигурен. Нашето ноу-хау. Последно изобретение на Хурса. Превръщане на аурата в силов екран.

— До края ли ще стоим тук? — нервно подметна тя.

— Едва ли — вдигнах рамене уклончиво.

Присвих очи. Хора и коне като че ли бяха замрели, обърнали невярващ взор нагоре. Някой извика плахо:

— Тангра!

Елбирите се раздвижиха като събудени.

— Тангра! — разтресе викът им земята. — Тангра!

Последните остатъци от мрака се стопиха. Светът заискри в злато. Заблестя в синьо. Грейна в зелено.

Хора и самодиви тръгнаха напред.