Реваншът на Тангра

40.

Тунай — невидимия свят… Ако в него беше хубаво, щяхме да живеем там. Тунай ни е родил и пропъдил. В Тунай няма ред. Тунай е необхватен, безкраен и никой не може да каже в кой момент от дълбините или безкрая му няма да се появи непозната сила и да помете всичко, което си създал. В Тунай нищо няма цена, особено животът. Понякога срещаш страшните убри — огромни същества, които са толкова силни, че плуват, а не ходят. Казват, че са по-стари от всички светове… С тях никой не е успял да влезе в контакт, защото имат орек — животинска душа. Но много обичат нашите — като деликатес им са… А понякога — учили сме го — налиташ на същества, които използват техника за придвижване и са в скафандри. Те са по-жестоки и страшни от убрите.

Ние, младите алпи, не се чувстваме в Тунай като у дома си. Тангра и другите велики алпи — да. Макар че и те избягват да ходят там. Нещо сме загубили или Тунай се е променил… Кой знае? Излизаме от него изтощени, с болна аура. И ако се случи пък да налетиш на някое от чудовищата…

Бяха десет — обучените да влизат в Тунай. Осем алпи и двама йореги. С мен единайсет. Безлично число — нищо не предвещава.

Другите, водени от йорега Самир, се снаряжиха с огромни щитове и строени във фаланга, настъпиха подир гвардията на Стара самодива. Вървяхме след тях, край нас чаткаха стрели, стъпвахме по мъртви тела и отблъсквахме протегнати за помощ ръце.

Трийсет метра от стените. Толкова. Не можеше повече. Пространството бе набито с тела и оръжие. Който не разбира какво става, трябва да се е шашнал, ако гледаше какво правим. Защото за да прекрачиш в Тунай, трябва да влезеш в очите си. Ей така — да ги отвориш широко и да си представиш, че стъпалата ти влизат в тях. После коленете, таза. Най-трудно е с раменете. Не съм сигурен, че е заради това, че са най-широки…

Беше трудно. То дори когато си сам е трудно да се съсредоточиш, па камо ли сред рева на битката. Отгоре започнаха да ни обстрелват със стрели и копия. Трябваше да бързаме.

Двама изчезнаха — успяха.

Съсредоточих се — бавно, бавно. Ето така… Огромно черно копие трясна до мен и задният му край ме перна по рамото… И двамата йореги бяха изчезнали… Опитах отново. Ето… и коленете… бедрата…

Стана.

Тунай е като здрач. Нито светлина, нито мрак. Очите лъжат. Светът тръпне като в омара.

Бяхме девет — щастливо число. Явно двама не успяха да се концентрират. Виждах мержелеещите се белезникави каменни стени, биещите се бойци.

Тръгнах като в сън.

Там, под стената, където бяха паднали убити самодиви и шаркани, тромаво се премятаха дълги като акули същества и на вълнички идваше шум, подобен на трошене на кости. Някои им викат свине, други — хиени. Все едно. Те са там, където има сражение и няма охрана за аурите на ранените и душите на убитите. При нас това прави баща ми Лачин и мъжете от целия ни род. Който аз ще оглавя след хиляда години. Ако оцелея дотогава…

Бяхме почти до вратата, когато убърът изплува от нищото, мина като че ли през сенките на воините-григори и налетя на крайния от моите другари. Устата му се отвори — огромна, червена, с жилки като маркучи и три реда зъби — всеки колкото главата на човешко бебе.

И пак от нищото излезе огромен почти колкото него тигър. Скочи елегантно между всички тия подобни на детски играчки фигурки и се озъби.

Барис! Това бе великият алп Барис!

Убърът се опита да го заобиколи, но огромната шарена лапа се вдигна и бързо като светлината го прасна по муцуната. Рев… Никога не искам да чувам това…

Затичахме се. Десет метра.

Огромните тела се замятаха в схватка.

И пак неподвижни — излизаме от очите си…

Бях леко изпотен и задъхан. Като че съм пробягал за тренировка сто метра. Пред нас се биеха двайсетина воини-григори. След това, което видях в Тунай, двуметровите им снаги ми се виждаха… Безопасни — това е точната дума. Като детска игра на стражари и апаши. Изненадата бе такава, че ги накълцахме като мръвки.