Реваншът на Тангра

75.

Надвечер стигнаха ниски хълмове, където Ат реши да пренощуват. Долу, на пет-шест километра в ниското, се виждаше пътя, по който щъкаха конници и каруци — най-вече в обратна посока. „Да не би да са превзели стената и да карат плячка обратно в Туран68?“ — мярна се в главата му мисъл, но бързо я избута назад.

Войниците спънаха конете и забиха в гората за дърва. От шумата си постлаха на земята, колкото да покрият острите камъни. Накладоха огън, разровиха жарта и сложиха отгоре й парчета сушено месо.

Тежкото, непоносимо чувство, че може би никога няма да види Боз-бий и че тя никога няма да бъде негова, го заля като блато. Хапна съвсем малко, отдели се от бойците и завит с коженото си наметало, със седлото за възглаве, се понесе между коравата земя и големите като лешници звезди.

Първо сънува Слънцето. Изгря посред нощ — мятащ се между съня и реалното, той все пак асимилира, че е нощ, — но някак особено, странно. И светеше съвсем не като Слънце. Ат надигна лице към него и горестно запита: „Светило, кажи ми къде е любимата ми?…“ Огромният диск се затресе в гръмогласен смях, посивя. И каза категорично: „Няма такава на света!“

Ат се събуди изпотен. Войниците бяха заспали, един будуваше край огъня, а друг обикаляше край спънатите коне. Избърса лицето си и с премаляло сърце отново се предаде на умората.

Ден. Ярък, светъл, облян в злато ден. Синьо небе. А на него виси Луната. Крива, извита, но грее и свети вместо Слънцето. Чуди се той, крачи в трева до коленете, чуруликат кукумявки и прилепи подхвъркат от цвят на цвят… Ат вдига изтерзаното си лице, мокро кой знае от какво (той — да е плакал?) и пита със свито сърце, в което — някъде в дъното — пърха надежда: „Ти, Луна, знаеш всички тайни. Как да открия дъщерята на Шан Албан?“ Тя потъмня, сякаш облак я скри, посивя, погрозня и сред кикот на стара вещица Ат чу заглъхващия й злокобен глас: „Не съм чувала за такава!… Не съм чувала… Не съм…“

Войникът се бе навел разтревожен над него.

— Извика, господарю.

— Какво? — объркан седна Ат.

— Казвам, че извика и затова дойдох.

— Аха… — Ат сложи ръка на лудо тупкащото си сърце. — Няма нищо. Кошмар някакъв…

Постоя така, заслушан в шумоленето на ветреца в листата на ниските дървета и храсти… Само след минути тоя вятър го споходи в съня му. Ден. Горещ ден. Юрти без хора. Отнякъде или по-скоро отникъде се появи вятър. Хладен, режещ и тревожен. Ат разпери ръце, подложи лице на тласъците му и попита с пълен глас: „Ветре, ти ходиш там, където и боговете не стъпват. Как да намеря девойката на моя живот?“ Вятърът се завъргаля в зловещ кикот: „Няма такава!… Няма… Няма…“ И стана леден.

Пак се събуди, облян в студена пот. Вятърът си бе вятър — топъл, ласкав. Луната — бледа като кандило, на което му свършва маслото…

Така му се искаше да заплаче. А не можеше…