Реваншът на Тангра

49.

Слънцето го удари като боздуган между очите. Ат стисна клепачи и се подпря на големия камък пред входа на пещерата. Когато привикна към светлината, затърси коня с лошо предчувствие.

Кон беше.

Лежеше навътре, но в обсега на дневната светлина. Удиви се — животното бе излязло по-умно от него. Огледа го — бе наистина великолепен екземпляр. Бял, по-скоро към сиво, с дълга грива и огромен кичур между ушите. Краката му бяха тънки и дълги, а мускулатурата, въпреки забележимото недохранване, показваше чудовищна сила.

Ат бе израснал сред коне. Баща му имаше огромни табуни, но такъв не бе виждал. Колкото и да бе набито окото му, не можеше да го отнесе към нито една от познатите му породи.

Клекна до него и го замилва.

— Много си красив — каза шепнешком.

Конят се размърда. Ат мерна подковите му и се зачуди. Можеше да се закълне, че никъде няма майстор, който кове такива.

— Кой си ти? — продължи Ат. — Откъде се взе?

Отвори очи, погледна го и на младежа му се стори, че чува „рано е“. После се изправи бавно.

В ниското течеше рекичка. Двамата пиха — и можеше да се спори кой като кон, а кой — като човек…

Минаха гората — Ат отпред, конят послушно отзад. Когато пред тях се ширна степта, животното го изпревари и спря. Той го яхна на голо, без седло и кой знае защо потеглиха на изток.

Избягваха хората. Селата заобикаляха, а бродовете през многото реки минаваха, след като се убедяха, че наблизо няма никой. По обяд спряха и Ат запали огън, за да опече хванатата малко преди това риба. Конят пасеше наблизо и когато потеглиха отново, бе видимо по-свеж.

Нощуваха край невисока, но широка в основата си могила. Ат намери гнездо на яребици и си опече яйцата им. Наскуба трева и си направи легло. Заспа почти веднага.

Сънува безкрайна степ, огряна от огромна луна и едри звезди. После от недрата й нещо забуча, засвистя и от високата трева светнаха като факли вцепеняващи очи. И преди да се уплаши и миг преди да се събуди, се появи и този, на когото бяха — Сивият вълк, алпът Барин. Ат стоеше пред него и чакаше. Какво?… Барин не се явява на кого да е. Той сам избира и никога не греши — обикновено посетените от него скоро се покриват със славата на смелчаци и страшилища за враговете. Гледа го в очите. Жълтото в тях е омекнало, прилича на неожъната нива с пшеница в началото на юли. И Ат чува: „Пътят ти ще е много, много дълъг.“ Ат понечва да попита накъде да върви, по-скоро това го вълнува, а не колко. Алпът свежда глава. Младежът полита като сокол над степта или степта изведнъж се хлъзга като килим под краката му… Слънцето току-що изгрява червено като кръвта на смъртно ранен багатур и свети страшно в гърба му. Мярва се огромна планина, която с побелели, остри като копия, върхове подпира небето. „Не е Каф“ — възкликва Ат. Сивият вълк одобрително притваря очи. После се обръща и ето, изчезва в гъстата трева — безшумно, като призрак…

Младежът се събуди стреснат и скочи. Свиреха щурци, миришеше на мащерка и мента, а нейде далече, далече се чуваше лай на куче… Луната висеше бяла и като че ли му се присмиваше.

Нямаше никакъв Барин.

Конят, белият му красив кон, спеше легнал на двайсетина крачки от него.

Ат въздъхна и се качи на върха на могилата. Подухваше лек ветрец. Изписка уплашена птица. Стрелна се любопитен прилеп.

Шурале… Алпът, който мрази хората повече и от йорегите. Когато алп-бий Яребица родила плода на забранената си любов със свирепия алп Барис — хората, те били уродливи и неспособни да оцелеят в заобикалящия ги свят. При разплаканата майка дошъл Шурале и предложил: „Аз ще ги направя силни и красиви.“ Тя, пък и другите алпи, никак не го обичали. И как? В него имало някаква неудовлетвореност и страст за все повече и повече власт… Толкова била разстроена и отчаяна заради това, че любимият я избягвал, че ги дала на тъмния алп. А той си правел тънка сметка: „Ще ги оправя и ще им бъда господар. А след смъртта душите им ще са само мои…“ Замесил пръст с мед и направил трите момчета от красиви по-красиви. За момичето обаче медът свършил и той замесил пръстта със слюнка. Затова жената е нечиста и не е като мъжа… Видял Тангра играта на Шурале и му харесала идеята — заповядал на великия алп-ковач Хурса да вложи в хората неговото огнено дихание. И станали те от скотове — разумни…

А Шурале така намразил творението си, че вече освен за власт, постоянно мисли и как да унищожи людете.

Вчера той, Ат, бе слуга на алпа на смъртта. Колко мъже загинаха?… Уби братовчед си. Чудно ли е, че Шурале му дойде на крака?… Това несъмнено бе лош знак… Ако Елаур бе тук, би изтълкувал поличбите. Елаур… Нещо го стисна за гърлото. Последният му верен човек… Колко загинаха, за да живее сега той и да стои на върха на тази купчина пръст? И защо? Само защото бе наследник на престола?… Къде го този проклет престол, заради който изклаха цялото му семейство?… А виж, чичо му Авар оживя… Заради някаква планинска бий…

Усети, че сърцето му омекна.

„Много, много дълъг път“ — каза Барин. А щом той го е казал, значи ще има и много, много кръв. Облаци от стрели ще крият слънцето, а ята гарвани ще се вият наоколо, защото мъртвите ще са на камари… Ще стигне по тях високите заснежени планини някъде далече, далече на запад и ще намери покой.

Но… Той не трябва да забравя, че е последен потомък на Алвар от рода Дуло. И ако загине, коляното на баща му ще загине. А той, баща му, не заслужава това.

Дуло е хански и господарски род. Мъжът от Дуло не може да отиде просто на война и да загине. Преди това той трябва да оплоди женска утроба и да остави наследник. Така е било и така ще бъде. Затова племена измират, държави погиват, планини се местят и реки изчезват от лицето на Земята, но Дуло управлява народа на хоните.

И тук, на върха на могилата, в която навярно лежеше мъдър вожд на племе, победено и претопено от хонската конница и хонския многоброен народ, Ат реши — ще намери Боз-бий и синеоката планинка ще роди канартикин.

Не един от Дуло. Канартикин.