Реваншът на Тангра

68.

Седях с кръстосани крака сред високата дъхава трева, дланите ми лежаха кротко на коленете. Мускулите ми бяха отпуснати, раменете, ставите… Светът е една люлка… Насам… натам… И тези звезди… едри като гроздове…

Отпуснах се. Но звездите ме дразнят… Притворих очи — моите, ястребовите, защото и от човешкия си облик избягах…

Биляна… Не. Далеч от Биляна… Ако мисля за нея, никога няма да мога да застана на брега на реката. Реката — ставащото, животът… Или ако я видя, тя трябва да е там, в реката…

Посиня. Всичко посиня. Аз… аз се рея. Нали съм алп. Ястреб. Или алп-ястреб… Алп, който лети. Ястреб, който богува…

Вещицата… Синьото започна да избледнява, а земята под мен да се приближава стремително. Рано… рано е.

Какво стана?

Реката е под мен — огромна, бяла, сребърна… И дълга. От единия хоризонт до другия. Накъдето и да се завъртя — все хоризонт. Сивкав. Трептящ… трептящ като омара.

Аудан. Бъдещият Атила. Мечът на Тангра. Бръснещ степен вятър. Бич Божи — така го наричаха в земите, където живееха и господстваха нашите врагове. Ето го — пръстът му се забожда в една от посоките на света и хиляди конници като лава от вулкан потичат натам. Но това е по-късно… по-късно…

Сега той набира сили… Планината Каф… Начело на смъртниците-киргизи — модел на конница от безмилостни и бързи като мисъл воини… Такава, която дълго време няма да има никой, освен Тангра… Боз-бий… Албастий… Набегът на побратимите Ат и Арбуга в стана на Аждаха… После към тях се присъединяват стоте елбири, които той освободи от йорежки плен на пиратския кораб… Нощ… нощ… Вървят… колона в мрака… Мрак — с нож да го режеш… Кулата на Албастий… Къде е? Вещицата…

Пропука. Нещо пропука. Като лед през март, когато по него преминава претоварена каруца.

Видях ги — любеха се. В тревата. Катурнаха се встрани и самодивата, без да изпуска слабините му, го обязди. И започна едно бясно надпрепускане…

Ледът се счупи. И аз, със зинала уста, отворени ноздри и крещящи очи, се сринах в ледената вода…

Дланите ми се изхлузиха от коленете и паднаха като отрязани на тревата.

Синьото се срути… Навсякъде край мен падаха огромни като канари сини късове и потъваха в бялата сребърна река без плясък и пръски…

Мракът се стовари на раменете ми… Бухаше бухал. Като че в ухото ми изквака жаба.

Вещицата… Там, някъде в случващото се напред, би трябвало и да се появи. Напънах се — опитах се за кой ли път да възстановя до най-малки подробности ученото за това време…

Вещицата… Вещицата…

Нищо.

А трябва да се сетя… Трябва.