Реваншът на Тангра

23.

Елаур замина на разузнаване.

Аудан правеше дълги разходки из околността. Ядеше малко, почти не говореше. Откри древна могила и започна да прекарва голяма част от времето си на нея. Сядаше на върха й, вторачваше се в далечината — тънката синьо-зеленикава чертичка на хоризонта, зеленият простор на степта, шареният килим на ливадите в най-близък план. Конят му хрупаше кротко в подножието и понякога се отдалечаваше към близкото дере, където шумеше поток и тракаше с клюн щъркел.

Пееха птички, каканижеха щурци. Мравки пъплеха в безкрайни колони нанякъде. Сив сокол се стрелваше в бездънното небе и падаше като камък в зелената трева, където жертвата му изпискваше и заглъхваше.

Аудан съзерцаваше замислен полета му; опитваше да проследи похода на мравките; стараеше се да отдели звуците в безкрайния хор на степта. И пак изпадаше в унеса си.

Връщаше се във воденицата на здрачаване. Понякога кимаше на вещицата Елена. Разменяха по няколко сухи думи; тя му слагаше да яде. Той бъркаше с дървената лъжица в дървената паница и дори не усещаше вкуса на храната.

Тя го гледаше изпод вежди и клатеше глава. На третата сутрин, когато той сърбаше млечната попара, каза:

— Отровна е.

Аудан застина; после разбърка вяло млякото и хляба и рече:

— Не е.

Елена се засмя късо.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И защо?

— Нищо на този свят не е случайно.

— Това не е отговор — поклати тя глава, вторачила тежките си очи в него.

— Трябвам ти.

На седмия ден Елаур се върна — мрачен, прашен и измършавял. И отчаян — това бе първото, което прочете в очите му младежът. Наведе поглед и стоя така, докато колобърът се нахрани и напи с вода. После каза само:

— Е?

Елаур погледна към Елена. Аудан поклати глава:

— Тя така и така ще чуе всичко. Дори да я пратим на края на света. Нека остане.

Той кимна. После каза това, което Аудан вече знаеше от бденията си на могилата — нямаха шанс.

— Чичо ти е купил всички велики боили. Признали са го за хан. Тези, в които се съмнява, е изпратил на поход срещу аварите.

— А румците36?

— Получил е щедри дарове от тях. А народът оре и сее, пасе си конете и овцете — ядно подметна Елаур.

— На народа това му е работата — сряза го младежът.

Стана. Излезе припрян и стоя на могилата до залез слънце.

Елаур току излизаше пред воденицата и безпомощно обикаляше по поляната и край коневръза. Понечи да тръгне към него, но вещицата го спря със студен глас:

— Недей.

— Ще направи някоя глупост — поклати отчаяно глава той.

— Няма — отсече тя.

Върна се — със стиснати челюсти и застинали очи.

— Аудан… — започна колобърът.

— Никога — чу ли? — никога не ме наричай вече с това име. Казвам се Ат. Нека това ми напомня, че този аул трябва да бъде изпепелен, а баща ми — отмъстен.