Реваншът на Тангра

65.

Какво бе станало? Това бе въпросът, изпълнил главата ми. И ако нещо го изместваше навремени, това бе оня въглен: събрали са се!… Изтласках го назад — в края на краищата, така бе наречено, това искаха великите алпи, това се надяваше да стане дори Тангра… А когато той се надява, обикновено то става — особено за хората и нас, младите… Но какво, какво се бе случило? Откъде дойде тая вещица? И кой я направляваше?

Би трябвало да е ясно. Тя се „отдава“ на един, той й е господар и би трябвало той да я „води“. Дявол на Иисус. Но от всичко, което знаех за това шибано време, бе, че Кашан все още е наш и ще го загубим след още много години. И сега, дори да има тук дяволи, те би трябвало да въртят куйруци и на алпи, и на йореги. И да не опитват толкова явни операции срещу…

Чакай. Тя не нападна мен. Дори не и Биляна.

Тя бе излязла на лов за Делян.

А той е човек.

Майната му! Как ще е човек! Той е особен. Тук той е особен. И важен. По-важен дори и от мен.

Пот изби на челото ми.

Вървяхме сред ниски храсталаци по гребена на издължен хълм. Напряко, без път. Мълчешком, всеки зает с мислите си. Невесели мисли — от време на време и двамата отпускаха пердетата и аз механично, по навик ги „пребърквах“. И единият, и другият се страхуваха… Всеки за другия. Почти не се сещаха за мен…

Е, заболя ме.

Но защо Делян? И кой „водеше“ вещицата?

И докато мислех, пак по навик „опипвах“ околността за нехора. И колкото повече задълбавах в разсъжденията, толкова по-рядко го правех. Исках да стигнем някое човешко поселище, да вземем коне и колкото си може по-бързо да напуснем Кашан. Първо, защото трябваше да стигнем до Аудан и Тулпар, второ — налагаше се да изведа Делян и Биляна от враждебната среда. Знаех, че така, на галоп, трудно ще се съсредоточа и вляза в същността на събитията.

Аз съм млад алп. Оказа се, че съм и зелен.

Сепна ме чувството за много храсти. Огледах се — малко бяха. Дали някой не се мъчеше да се маскира?…

— Гръб в гръб! — изревах и извадих меча си.

И Делян, и Биляна бяха бойци. За каква част от секундата застанахме в кръг, рамо в рамо?

Почти закъсняхме. Защото в същия момент мракът около нас оживя. Въздухът затрепери от викове, фучене и звън на оръжие. Дребни фигури в широки дрехи закръжиха около нас. Усетих, че Биляна замахна.

Аз просто убих. Набоде се на меча ми и го наклони с тежестта си. Добре, че в лявата държах нож и пресрещнах с него някакво острие. И пак убих… Вече имаше врагове и зад гърба ми. Убивах, убивах… Бяха се скупчили около Делян. Подкарах ги като при коситба. Отдавна не бях клал така…

Успяхме да съберем отново рамене.

Отдръпнаха се като по команда.

Обаче Биляна смъкна лъка от гърба си, издигна се на десетина метра и замята по тях стрелите на Хурса. Охкане — пукот — пламък… Охкане — пукот — пламък…

Изчезнаха така, както и се появиха — внезапно, като мисъл…

Приближих до едно от горящите тела. Разгърнах широката черна роба.

Дявол.

Черен. Рогат. Космат. И с копита.

— Искам някой жив!

Двамата се хвърлиха вдясно и вляво. Чу се шум от боричкане, къс нечовешки вик и после гласът на Делян:

— Тук!

Стрелата го бе ударила в слабините и там зееше огромна кървава дупка. Гърчеше се и стенеше. Дори и дяволът усеща болка…

— Кой си ти?

Изгледа ме с такава злоба, че ако не си бях „пуснал“ завеса, сигурно щях да се разболея.

— Кой ви изпрати?

Опита се да ме заплюе. Когато се надигаше, видя зад мен Делян. Измуча и с последни сили се опита да се хвърли към него. Забих ножа под брадата му и сложих ръка между рогата. Късно — успях само да доловя „Човекът!… Човекът…“

— Какво се случи? — попита приближилата се Биляна.

Какво ли не бих дал, за да получа жокер на този въпрос!…